Дотогава капитан Блъд следеше действията, в областта па които беше авторитет, с незаинтересовано и критично отношение. Сега обаче мислите му се насочиха към онова, което щеше да последва, и понеже знаеше как се държат испанците при нападение и познаваше разпуснатия им водач, той потръпна пред възможностите, въпреки че беше закоравял пират. За него войната беше война и можеше да воюва безпощадно срещу не по-малко безпощадни мъже. Но никога не бе допускал разграбването па градове от безсъвестни и възбудени войници и жестокости срещу мирните колонисти и жените им.
Явно беше, че дон Хуан де ла Фуенте въпреки изисканото си възпитание на испански благородник не споделя ни най-малко скрупулите на Блъд. Защото дон Хуан, с блеснали от очакване тъмни очи, слезе на брега с подкрепленията, за да ръководи лично нападението. В последния момент той с усмивка покани своя гост да го придружи, като му обеща интересни преживявания и доста занимателни добавки към жизнения му опит. Блъд отклони поканата и остана привидно спокоен.
— Националността ми забранява това, дон Хуан. Холандците не са във война е Франция.
— Кой ще разбере, че сте холандец? Станете напълно испанец сега, дон Педро, и се забавлявайте. Кой ще узнае?
— Аз — отвърна Блъд. — Това е въпрос на чест. Дон Хуан го изгледа, сякаш е смешен.
— В такъв случай вие сте жертва на скрупулите си — каза той и със смях слезе по стълбата в чакащата го лодка.
Капитан Блъд остана на кърмата, откъдето можеше да наблюдава града, разположен па по-малко от една миля, защото сега „Естремадура“ беше хвърлил котва на рейда. От офицерите на борда остана само Верагус, а от моряците само четиринадесет или петнадесет души. Но те бдяха зорко и сред тях за всеки случай имаше един опитен артилерист.
Дон Себастиан Верагус се заоплаква от съдбата си, че не е взет на брега и със завист заговори за противните наслади, които би могъл да изпита там. Той беше набит, тромав момък на около двадесет и пет години и си говореше сам, докато Блъд не откъсваше поглед от малкия град. Дори на това разстояние долиташе ехото от ужасяващото дело на испанците и скоро няколко къщи бяха обхванати от пламъци. Блъд знаеше много добре какво върши един испански джентълмен при подобни обстоятелства и докато наблюдаваше мрачно, мислеше, че би дал много, за да има при себе си стотина от своите пирати, с които да измете от земята тая испанска паплач. Веднъж бе наблюдавал отблизо подобно нападение и се бе заклел занапред да няма милост към испанците. В миналото беше нарушавал тази си клетва; но сега си обеща в бъдеще да я спазва винаги.
А междувременно младежът до него, когото с удоволствие би удушил със собствените си ръце, призоваваше всички светии да станат свидетели на разочарованието му, че не присъствува на тази вакханалия.
Нападателите се върнаха привечер по същия път, по който бяха тръгнали, по пътя на смълчаната сега крепост, откъдето се качваха на лодките, за да прекосят стотина ярда през изумруденозелените води до хвърлилия котва кораб. Пееха Шумно и весело, някои бяха с превързани рани, повечето бяха пияни от вино и ром, но всички носеха плячка. Пускаха отвратителни шеги по повод на разрушенията, които бяха оставили след себе си, и безсрамно се хвалеха с извършените злодеяния. Блъд помисли, че никои пирати в света не можеха да ги надминат по жестокост. Нападението бе преминало сполучливо и испанците бяха загубили само пет-шест души, за чиято смърт беше отмъстено жестоко.
С последната лодка се върна дон Хуан. Пред него по стълбата се качиха двама от хората му, които носеха голям неспокоен вързоп. Блъд позна в товара им някаква жена, чиято глава и рамена бяха завити в палто. Под неговите черни гънки той зърна фуста от цветна коприна и размахващи се крака в копринени чорапи и елегантни обувки с високи токове. От това заключи с още по-голям ужас, че жената е от благороден произход.
Веднага след тях вървеше дон Хуан, измърсен от пот и барутен дим. От горния край на стълбата той нареди:
— В моята кабина.
Блъд видя да я пренасят през палубата, покрай редиците мъже, които подхвърляха цинични забележки, а след това тя изчезна надолу по стълбата на коридора в ръцете на похитителите си.
Каквото и отношение да имаше спрямо мъжете, Блъд винаги се бе държал кавалерски към жените. Това може би се дължеше на онази мила дама на остров Барбадос; смяташе, че не представлява нищо за нея, но тя го вдъхновяваше да се държи по-почтено, отколкото можеше да се очаква от един пират. Сега у него се надигна с пълна сила чувството за кавалерство. Ако му се бе поддал напълно и сляпо, той веднага би се нахвърлил върху дон Хуан и с това щеше да провали всяка възможност да помогне на нещастната пленница. Присъствието й на кораба не можеше да остане тайна за никого. Тя беше най-добрата плячка, която безпътният испански командир запазваше за себе си, а при тази мисъл Блъд почувствува как го побиват студени тръпки.