Блъд съзнателно искаше да предизвика присмех, а когато му се присмяха, прояви досада и призова дон Хуан да уведоми веселите, зашеметени от алкохола джентълмени, че поне той е трезвен; но дори докато протестираше, заговори още по-неразбираемо.
Когато Верагус му каза, че е пиян, той се разгневи, спомена холандския си произход, за да им припомни, че произлиза от народ, прочут с големи пиячи, и предложи да завре под масата от пиене всеки мъж в Карибско море. За да докаже самохвалните си думи, той поиска още вино и след като го изпи, постепенно замлъкна. Клепачите му започнаха да се притварят, тялото му се отпусна и скоро за смях на всички присъствуващи, които наблюдаваха объркания самохвалко, той се плъзна от стола и се просна върху пода на кабината, без да направи опит да стане.
Верагус го побутна презрително и грубо с крак. Блъд не даваше признаци на живот. Лежеше неподвижен като пън и дишаше тежко.
Дон Хуан внезапно се изправи.
— Сложете тоя глупак в леглото му. А вие се махайте всички.
Със смях и грубо те отнесоха безчувствения дон Педро в кабината му. Разтегнаха яката му, оставиха го и затвориха вратата.
После дон Хуан поднови заповедта си и всички се оттеглиха шумно, а командирът заключи вратата на вече опразнената каюта.
Останал сам, той се върна до масата и за миг се вслуша във веселите гласове, които се отдалечаваха по коридора. Чашата му беше пълна до половината. Той я взе и я изпи. След това я остави на масата и без да бърза, извади от джоба си ключа на кабината, в която бе затворена мадам Дьо Кульовен. Прекоси помещението, вкара ключа в ключалката и го завъртя. Но преди да отвори вратата, някакъв звук зад гърба му го накара да се обърне.
Пияният гостенин се облягаше на стената до отворената врата на своята кабина. Дрехите му бяха в безпорядък, по лицето му бе изписан някакъв безсмислен израз и той се крепеше толкова несигурно, че сякаш по чудо лекото поклащане на кораба не го караше да губи равновесие. Блъд размърда устни, като че ли му се повдига, и ги разтвори със сухо цъкане.
— Колко е часът? — попита той глупаво.
Дон Хуан отпусна втренчения си поглед, за да се усмихне, макар и с известно нетърпение.
Пияният продължи да мънка:
— Аз… не… помня… — Замлъкна. Залитна напред. — Хиляди дяволи! Жа… Жаден съм!
— Вървете в леглото! В леглото! — извика дон Хуан.
— В леглото? Раз… разбира се, в леглото. Къде… другаде? А? Но най-напред… една чашка.
Той стигна до масата. Залитна около нея, увлечен от собствения си устрем, и спря срещу испанеца, чиито кадифени очи го гледаха с гняв и презрение. Блъд намери чаша и кана — тежка, инкрустирана сребърна кана във форма на амфора с две дръжки отстрани на дългото й гърло. Наля си вино, изпи го и остави чашата на масата; после застана, като се олюляваше леко, и протегна ръка, сякаш да се закрепи. Ръката му хвана гърлото на сребърната кана.
Дон Хуан, който продължаваше да го наблюдава с нетърпеливо презрение, може би видя за част от секундата как празния израз изчезна и как живите, сини очи под черните вежди станаха студени и твърди като сапфири. Но преди да изтече секундата, преди съзнанието му да долови какво са видели очите, каната го удари по челото и командирът на „Естрамадура“ не можа да разбере нищо повече.
Капитан Блъд, вече без следа от пиянство по лицето или походката, заобиколи масата и приклекна до човека, когото бе повалил. Дон Хуан лежеше неподвижен върху веселия източен килим, красивото му лице бе добило цвят на пръст и по него течеше струйка кръв от раната между полузатворените му очи. Капитан Блъд погледна на постъпката си без съжаление или разкаяние. Ако имаше известна подлост в тоя удар, който бе изненадал испанеца, от ръка, която смяташе, че принадлежи на приятел, то тази подлост не беше породена от страх за самия него, а за безпомощната дама, затворена в страничната кабина. Заради нея Блъд не можеше да допусне дон Хуан да вдигне тревога; а и без това този жесток, бездушен развратник не заслужаваше никаква почтеност.
Блъд се изправи живо, после се наведе и хвана безжизнения испанец под мишниците. Повдигна отпуснатото тяло и го повлече към отворените прозорци на кърмата, през които нахлуваше дъхът на топлата пурпурна тропическа нощ. Взе дон Хуан в ръцете си и заедно с него се качи на дивана. За миг закрепи тежкия си товар върху перваза; после го бутна напред, хвана се за една греда и се наведе навън да види падането на испанеца.
Шумът от плясъка във фосфоресциращата следа на спокойно плаващия кораб се смеси с клокоченето на водата около корпуса. За миг, при падането си във водата, тялото се открои ясно с някакъв блясък, който внезапно изчезна. Сред светлата следа зад кърмата се надигнаха светещи мехурчета; после всичко отново стана както бе преди.