Капитан Блъд все още стоеше наведен навън и гледаше надолу, когато някакъв глас в кабината зад него го стресна. Той веднага се изправи, но не се обърна. Всъщност възпря се едва в последния момент и застана неподвижен, подпрян с лявата ръка на гредата, с гръб към говорещия.
Защото гласът принадлежеше на жена. Тонът му беше нежен, кротък, подканящ. Говореше на френски.
— Хуан! Хуан! Защо се бавиш? Какво правиш там? Чакам те, Хуан!
След първоначалната изненада Блъд се замисли, продължи да стои на мястото си и да чака още нещо, което да му помогне да разбере положението. Гласът се разнесе отново, този път по-настоятелно.
— Хуан! Не ме ли чуваш? Хуан!
Блъд се извърна най-после и я видя до отворената врата на кабината, откъдето бе излязла — висока, красива жена на около двадесет и пет години, полуоблечена, с разпилени златисти коси около белите й рамена. Той си бе представил, че дамата трепери от ужас, безпомощна, вероятно завързана в кабината, където я бе затворил нейният похитител. Беше постъпил така именно поради непоносимата за кавалерското му чувство мисловна картина. А тя стоеше тук не само свободна, не само излязла по собствено желание, но зовеше дон Хуан с тон, който се употребява само към любим.
Застина от ужас — ужас от самия себе си и от ужасната убийствена грешка, която бе направил от прибързаност да играе на странствуващ рицар, да поеме ролята на провидението.
А след това го обзе още по-дълбок ужас, който заля първото чувство — ужас от тази жена, която внезапно се бе разкрила пред него. Страхотното нападение върху Бастер беше само предлог, за да се прикрие бягството й, и навярно е било извършено с нейно съгласие. Останалото — насилственото й отвличане на борда и затварянето в кабината — е било част от отвратителната комедия, която бе разиграла — комедия върху фона на палежи, насилия и убийства, които я оставяха бездушна и безчувствена, щом можеше да произнася с такъв съблазнителен тон името на своя любовник.
За тази безпътна жена, която газеше самодоволно сред кръвта и гибелта на стотици хора, за да изпълни желанията си, той бе изцапал ръцете си. Положението сякаш превръщаше неговата вдъхновена от кавалерство постъпка в нещо мръсно.
Той потръпна, докато я гледаше, а тя, изправена пред строгите, орлови черти на лицето и леденостудените сини очи, които явно не принадлежаха на дон Хуан, разтвори уста, отстъпи и притисна лекото си копринено облекло към щедрия си бюст.
— Кой сте вие? — попита жената. — Къде е дон Хуан де ла Фуенте?
Блъд слезе от дивана, а нещо съдбовно в израза на лицето му превърна изненадата и в безпокойство.
— Вие сте мадам Дьо Кульовен? — попита той на нейния език. Не трябваше да допусне нова грешка.
Тя кимна утвърдително.
— Да, да. — В тона й личеше нетърпение, но в очите й се криеше страх. — Кой сте вие? Защо ме разпитвате? — Тя тропна с крак. — Къде е дон Хуан?
Блъд знаеше, че истината е най-прекият път, и затова тръгна по него. Показа с пръст зад гърба си.
— Току-що го изхвърлих през прозореца.
Тя зяпна този студен, спокоен мъж, в когото долавяше нещо толкова безмилостно и ужасяващо, че не се усъмни в невероятното му твърдение.
Внезапно жената изпищя. Това не го обезпокои и той дори не се трогна. Блъд заговори отново и омаяна от неговия блестящ, непоносим поглед, който беше сякаш от стомана, тя се успокои, за да го изслуша.
— Вие предполагате, че съм един от хората на дон Хуан и може би дори, че съм му завидял за благородната плячка, която взе днес в Бастер, и съм го убил, за да му я отнема. Това е далеч от истината. Подмамен като другите от комедията на вашето насилствено отвличане, аз си въобразявах, че сте нещастна жертва на човека, когото познавах като развратен сладострастник, бях обзет от неописуемо съчувствие към вас и за да ви спася от ужасите, които предвиждах, че ви очакват, го убих. А сега — прибави той с горчива усмивка — излиза, че не сте имали нужда от спасение, че съм попречил и на вас, и на него. Така става, когато човек иска да играе ролята на провидението.
— Убили сте го! — каза тя. Залитна, пребледня и сякаш щеше да припадне. — Убили сте го! Убили сте го! О, господи! Убили сте моя Хуан! — Дотук тя говореше притъпено, сякаш повтаряше нещо, за да го втълпи в съзнанието си. Но сега изпадна в ярост. — Гадно животно! Убиец! — изпищя тя. — Скъпо ще платите! Ще вдигна целия кораб на крак! Ще отговаряте!