Жената прекоси кабината и заудря по вратата; когато Блъд стигна до нея, тя беше вече хванала ключа. Въртеше се като дива котка в ръцете му и през цялото време викаше за помощ. Най-после той успя да я отдръпне, извърна я и я отхвърли от себе си. После извади ключа и го сложи в джоба си.
Тя лежеше на пода до масата, където я бе захвърлил, и продължаваше да крещи, за да вдигне тревога на кораба.
Капитан Блъд я изгледа студено.
— Ех, напъвай дробовете си, момичето ми — посъветва я той. — Това ще ти подействува добре, а на мене няма да ми навреди.
Той седна и зачака да премине този пристъп. Но думите му я накараха да замлъкне. Кръглите й очи зададоха въпрос. Той отговори с кисела усмивка.
— Нито един човек на тоя кораб няма пръста си да помръдне заради твоите викове, нито дори ще им обърне внимание, освен за да се забавляват с тях. Такива са мъжете, които плават с дон Хуан де ла Фуенте.
По смаяното й изражение видя, че тя го е разбрала много добре. Кимна й с леката си подигравателна усмивка, тъй омразна за нея.
— Да, госпожо. Това е положението. Най-добре ще е да помислите спокойно.
Тя се изправи на крака, облегна се на масата и го изгледа с гняв и омраза.
— Ако не дойдат тази нощ, ще дойдат утре. Все някога ще дойдат. А когато дойдат, ще стане много зле за вас, който и да сте.
— Няма ли да бъде много зле и за вас? — запита Блъд.
— За мене? Аз не съм го убила.
— Никой няма да ви обвини в това. Но с него вие загубихте единствения си покровител на този кораб. Какво предполагате, че ще се случи, когато останете сама и безпомощна в тяхна власт, военнопленник, плячка, взета при нападение, в ръцете на тия весели испански джентълмени?
— О, господи! — Тя притисна ужасено ръце към гърдите си.
— Мълчете — заповяда й той с презрение в гласа. — Не ви спасих, както предполагах, от един вълк само за да ви подхвърля на глутницата. Това няма да се случи, освен ако сама предпочетете да не се връщате при съпруга си.
Тя изпадна в истерия.
— При съпруга ми? А, само това не! Никога! Никога!
— Остава само това или… — той посочи към вратата — глутницата. Не виждам друг избор за вас освен тези две възможности.
— Кой сте вие? — попита тя внезапно. — Какъв сте вие, сатана, дето ме погубихте и продължавате да ме измъчвате?
— Аз съм ваш спасител, а не ви погубвам. Ще оставим вашия съпруг да предполага, заради самия него, че сте била отвлечена, насила, както той вероятно смята. Той ще ви посрещне с облекчение и нежност и ще ви се отплати за всичко, което нещастният глупак ще си представя, че сте изтърпели.
Тя се изсмя с нотка на истерия в гласа.
— Нежност! Нежност у моя съпруг! Ако въобще някога бе проявявал нежност, никога нямаше да бъда тук. — И внезапно за негова изненада тя пожела да му обясни всичко, да се оправдае. — Ожениха ме за студено, грубо, глупаво и жестоко животно. Това е господин Дьо Кульовен, глупак, разпилял цялото си състояние и принуден да приеме този пост в загубената, варварска колония, където ме домъкна и мене. Разбира се, вие си мислите най-лоши неща за мене. Смятате ме просто за лека жена. Но трябва да знаете истината.
По време на най-голямото ми разочарование, няколко месеца след сватбата, дон Хуан де ла Фуенте дойде при нас в По, където живеехме, защото съпругът ми е гасконец. Дон Хуан пътуваше из Франция. Влюбихме се от пръв поглед. Той схвана мъката ми, която беше очевидна за всички. Убеждаваше ме да избягам с него в Испания и сега така желая да го бях послушала тогава и да си спестя всички мъки. Но аз се противопоставих съвсем глупаво. Чувството ми за дълг ме запази вярна на дадения обет. Изпратих го да си върви. Оттогава чашата на страданията и срама ми се препълни и когато тук, в Бастер, ми донесоха писмо от него при избухване на войната с Испания, с което ми показваше, че вярното му благородно и влюбено сърце не ме е забравило, аз му отговорих и в отчаянието си го поканих да дойде да ме вземе, когато поиска.
Тя млъкна за миг и се вгледа в капитан Блъд с трагични очи, от които течаха сълзи.
— Сега, сър, знаете какво точно сте извършили, какво нещастие причинихте.
Изражението на Блъд бе загубило до известна степен строгостта си. Когато й отговори, тонът му бе станал по-мек:
— Нещастието е само в собственото ви съзнание, мадам. Промяната, която сте смятали, че ще бъде от ад в рай, щеше да бъде от ад в още по-голям ад. Вие не сте познавали този човек, това вярно, благородно сърце, този дон Хуан де ла Фуенте. Била сте заблудена от външния му блясък. Но този блясък беше отражение на разложението, защото вътрешно този мъж беше прояден и в неговите ръце ви очакваше позорна съдба.