— Защо спираш? — изръмжа той, когато изправих гръб, за да погледна към храсталака.
— Никого ли не виждате там? — казах аз прегракнало. — Нас ни следят, сигурен съм в това. Може би е Даго.
— Дрън-дрън! — отвърна той, но все пак погледна бегло натам, накъдето сочех. — Даго е вече леш, а духове не се занимават с търсене и изкопаване на съкровища. Ако те е страх, дай ми лопатата. Самият дявол не би ми попречил да изровя това съкровище, ако то е тук, а камо ли духът на стария Даго.
Подигравките му ми вдъхнаха решителност да не се поддавам на нервите си и аз закопах още по-енергично отпреди. Бях достигнал на повече от три стъпки дълбочина, когато лопатата се удари в нещо твърдо.
— Тук наистина има нещо — казах развълнувано, забравил страха си.
Едноокия не отговори с думи, а скочи в ямата при мен и започна да разравя пръстта с нокти и да я изхвърля с шепи. Зърнах блясъка в окото му на лунната светлина — то гореше свирепо като у животно, което е повалило жертвата си. Това ме накара да се засрамя от собствената си иманярска страст, да разбера какво въздействие би могла да има алчността върху човека.
— Хайде, дяволите да те вземат, работи! — изръмжа той, като видя, че се колебая. При тези думи аз отново се запретнах и скоро оголихме напълно капака. Това беше очукан стар моряшки сандък, затворен с две закопчалки. Обезумял от алчност, Едноокия грабна кирката и я използува като лост, за да отвори сандъка. Два-три яростни напъна и закопчалките се скъсаха. Капитанът повдигна капака.
— Гледай! — извика той.
И наистина гледката беше такава, че би развълнувала и най-спокойния човек. Чудни багри, отразили великолепно лунната светлина, заслепиха очите ни. Извън себе си от радост, Едноокия зарови ръце в бляскавите скъпоценности, вдигна ги във въздуха и ги пропусна през пръстите си като водопад от прекрасни цветове.
— Аз ще бъда днешният Аладин. Ще стана най-богатият човек в света — обърна се той, доволен до заслепение, към целия остров.
Сега беше моментът, ако пожелаех, да се хвърля отгоре му и да го убия. Той стоеше гърбом към мен и аз опипах дръжката на камата си, почти решен да извърша това престъпление. Възпря ме само отвращението, което изпитва всеки достоен човек, когато трябва да удари врага си в гръб. Наистина Едноокия беше жесток и коварен в отношенията си с мен, но въпреки това не можех да се реша да го убия хладнокръвно в упор.
Най-после той прекрати тази детинска игра да процежда скъпоценните камъни през пръстите си и неохотно затвори капака на искрящото съкровище. Но мисълта за чудното богатство, което щеше да притежава, не можеше да го напусне и той задържа в ръката си един от най-големите и най-великолепно шлифованите камъни. Държеше го между палеца и показалеца си и го гледаше така, сякаш бе огнен.
— Никога не ще продам тоя красавец, Бърт — заяви той. — Когато се возя в собствена каляска в Англия, ще си го слагам така, че цял свят да го вижда. Не ще има херцог в страната, който да не ми завиди, че го притежавам.
Най-после капитанът намери воля в себе си да скрие красивия камък в стиснатия си юмрук, за да може да ми помогне да преместим съкровището в ново скривалище. Измъкнахме заедно тежкия сандък от дупката и го дотътрихме до храсталака, който така ме бе изпълвал с ужас.
„Сега трябва да бъда бдителен — мислех си аз. — Едноокия има нужда от мен само за да му помогна да премести съкровището в някоя друга част от острова, а после, колкото по-скоро се отърве от мен, толкова по-добре за него. Трябва да съм готов да го нападна при първия признак на вероломство и ако успея да го хвана, преди да стреля, лесно ще мога да се справя с него.“