Докато тези мисли минаваха през главата ми, изведнъж иззад храсталака изникна някаква фигура. Познах Сондърс Тъмния. „Пипнах ли те!“ — изръмжа той и стреля право в капитана. Сега, когато непосредствено бях изложен на опасност, аз не се поколебах. Преди падащото тяло на капитан Грим да се строполи на земята, аз бях извадил сабята си и се впуснах към човека, който вероятно щеше да убие и мен.
Кракът ми се закачи за един скрит корен и аз се проснах на земята, така Сондърс лесно можеше да ме прати на оня свят, ако от уплаха не се бе обърнал и не бе побягнал с все сила. Когато се изправих отново на крака, направих опит да подгоня злодея, но го бях изгубил от погледа си. Затова се извърнах назад да видя дали Едноокия е още жив.
Намерих го там, където бе паднал, само че преди да умре, се бе претърколил по гръб. Единственото му око ме гледаше свирепо, сякаш ме предупреждаваше да не пипам големия скъпоценен камък, който искреше в разтворената му длан. Клетникът! Ето каква бе наградата му за всички негови интриги, дяволии и престъпления: да бъде застрелян на един пуст остров точно когато бе сложил ръка върху огромно богатство.
Седнах на очукания сандък със съкровището и се замислих дълбоко. Какво да правя? Ако се върнех на „Нападател“ и откровено разкажех за случилото се, едва ли някой на кораба щеше да ми повярва; щяха да си помислят, че аз самият съм убил капитана или за да се защитя, или за да му отнема съкровището. Никой навярно нямаше да предложи да бъда наказан за това престъпление, но пък трябваше да кажа къде се намира имането и да се задоволя с малък пай, а толкова желаех да го задържа цялото за себе си. Ала какво друго можех да сторя? Няколко минути си блъсках главата да измисля нещо по-умно.
Изведнъж ми хрумна да си навлека пак дрехите на Едноокия и да се върна на „Нападател“ в ролята на негов капитан. Почти без да мисля повече, взех да събличам своите дрехи и скоро застанах почти гол под лунната светлина. Добре, че Сондърс Тъмния не се върна на мястото, защото в такъв случай лесно щеше да се справи с мен. Всякакъв спомен за него и за злодеянието му бе заличен от вълнението ми при мисълта, че ще поема завинаги ролята на капитан Грим.
И трудно, и противно ми беше да съблека мъртвец. Обаче го направих и бързо се облякох с неговите дрехи. Дупката, която бе пробил куршумът от пистолета на Сондърс, закрих с дантеления нагръдник, който украсяваше куртката на капитана. Препасах пистолетния му колан и докато вършех това, си мислех, че с оръжията, затъкнати в него, капитан Грим вероятно бе възнамерявал да ме убие. Но вместо това той лежеше в нозете ми, а съкровището, заради което се канеше да извърши убийство, бе вече безполезно за него.
Следващата ми работа беше да преместя съкровището, а не можех да сторя това на един път. Отворих сандъка и използувайки сваленото си палто като торба, пренесох скъпоценностите на ново място, на около двеста ярда по-нататък. Направих общо три курса, после се залових да изкопая достатъчно голяма дупка, която да побере цялото съкровище.
Когато свърших, ръцете ме боляха, но имаше още много работа. Върнах се там, където лежеше трупът, и го повлякох по земята към първата дупка, която бях изкопал. Трябваше да я разширя, скоро тя стана достатъчно голяма, за да послужи за гроб на Едноокия.
Спуснах тялото му в дупката и погледнах за последен път лицето на пирата. То изглеждаше восъчно бледо и това, заедно с нощната тишина и душевния потрес от неочакваната смърт на Едноокия ме накара да зажадувам да се върна отново на „Нападател“, за да чувам гласовете на други хора.
„Нека по-напред да довърша дегизировката си до последната подробност“ — промърморих си аз, наведох се и развързах ширита, с който бе закрепено черното парченце плат върху лявото око на капитан Грим. Вързах плата върху моето око, като се стараех да не поглеждам грозната кухина, от която окото на пирата е било изтръгнато в някакъв бурен епизод от живота му.
— Ще ти оставя скъпоценния камък, за който толкова ламтеше — казах високо, мъчейки се да се успокоя със звука на собствения си глас. После заринах бързо трупа с изкопаната пръст и накрая затъпках отгоре, докато изчезнаха всякакви следи, че някой е ровил тук.
Бях нарамил сечивата и бях изминал повече от половината разстояние до брега, когато внезапно се спрях, разтърсен от една мисъл. „Глупак такъв! — рекох си аз. — Смяташ да се представиш за Едноокия, когато Сондърс Тъмния вече знае, че Едноокия е мъртъв, и ще те разобличи като самозванец.“