— Как? — извиках развълнувано.
— Това, което ще ти предложа, е рисковано, Бърт. Възможно е да те обесят, но може и да те помилват, дори да те възнаградят. Успееш ли, ще постигнеш напълно своето отмъщение. Какъв шанс имаш да се срещнеш лице в лице с Даго и да го победиш? Ти разполагаш с един кораб, а той — с цяла флота. Направи каквото ще ти кажа и не само ще го убиеш, но и ще унищожиш флотата му и заедно с нея цялата му гордост.
— Ти говориш със загадки — казах аз. — Какъв е твоят чудотворен план?
Помощникът се наклони към мен, устните му се доближиха само на няколко инча до ухото ми. И заговори толкова тихо, че и така едва го чувах.
— Ти знаеш за голямото нападение, замисляно от Даго. Колкото и здраво защитена да е Санта Галма, тя навярно ще падне при едно изненадващо нападение. Защо не ги предупредиш, за да се подготвят да окажат на Даго горещ прием?
Думите му, произнесени шепнешком, грабнаха въображението ми. Да предупредя Санта Галма. Нека флотата на Даго да влезе в едно подготвено пристанище. Оръдията да направят корабите му на трески и той да види как чудният му план рухва само за няколко часа. Ако нашето предупреждение доведе до поражение на Даго, приятелите ми и аз сигурно ще получим пълно опрощение за престъпленията си. Дори и да ни обесят за пиратство, предупреждението ни няма да остане пренебрегнато и ще си заслужава да умрем, за да постигнем такова отмъщение.
— Ти си прав, Дълги — възкликнах аз. — Трябва някак си да узнаем на коя дата Даго възнамерява да нападне Санта Галма. Ако успеем да предупредим тамошния губернатор, ще си спечелим прошка за извършените от нас престъпления.
— Точно така — съгласи се помощникът, — мога още сега да ти кажа датата, на която Даго възнамерява да атакува. Чух я, когато ти беше в каютата на адмирала. Тя е точно след шест седмици, броено от днес. Даго не е човек, който би променил плановете си само защото ти му се изплъзна.
— И тъй това е първото — казах аз. — А дотогава ще трябва да продължаваме пиратския занаят. Не искам да ме държат в затвора шест седмици, докато губернаторът разбере дали съм казал истината или не; ако пък през всичкото това време кръстосваме морето, без да нападаме корабите, които забележим, сред моряците ще възникне подозрение, а може би и брожение.
— Но не бива да убиваме пленници — настоя Дългия.
— Няма да има излишно кръвопролитие — обещах аз. — И тъй след като предупредя губернатора на Санта Галма за проектираното от Даго нападение, сигурно ще ни държат затворени, докато нападението приключи, или може би ще ни позволят да помагаме в отбраната. А после, ако успеем да убедим губернатора да ни остави този кораб, ще трябва да свършим и една друга работа.
— А каква е тя? — полюбопитствува Дългия Джон.
— Да отидем пак на остров Череп и да вземем съкровището на Даго. Ще бъде невъзможно да го върнем на законните му притежатели, тъй че ще можем да го поделим между хората, които са ми останали верни — Веселушко Прайс, Лен Григс и теб, Дълги Джон. С торбичка гвинеи за всеки ще успеем да се върнем в Англия, да се настаним там и никога вече няма да тръгнем по море да ядем солено месо на някое пробито корито, погрешно наричано кораб.
Глава X
ПЛЯЧКОСАНИ КОРАБИ
Следващите три седмици от живота ми са от тия, към които най мразя да се връщам мислено, понеже ми напомнят за сцени на излишно кръвопролитие и клане. Сега, благодарение на натрупаната с годините мъдрост, съзнавам, че би било игра с огъня, ако бях продължил ролята си на пиратски главатар дори с един ден повече, отколкото бе необходимо. Не можех да изпълнявам тази роля и същевременно да се придържам към стремежа си да не се пролива кръв. Когато някой кораб се опиташе да отблъсне атаките ли, не можех да оттегля хората си и да го оставя да избяга невредим; а когато след ожесточен бой завладявахме такъв кораб, колкото и да желаех да бъда милостив към нашите пленници, често ми бе невъзможно да обуздая буйните страсти на командуваните от мен хора.
Онова проклето съкровище, което бях скрил на остров Череп, беше непреодолимо изкушение, подтикващо ме да продължавам да бъда Едноокия. Мисълта, какво значение би могло да има това бъдеще, така бе завладяла въображението ми, че останах глух за увещанията на Веселушко и Лен Григс да се откажа веднага от тази смъртоносна игра. Колко глупав съм бил! Ако бях ги послушал, колко излишни страдания можех да спестя на други хора, да не говорим за многобройните ми безсънни нощи, когато ме преследваше споменът за ужасите, в които участвувах.