— Ти стой тук — казах на Дългия Джон. — Лен Григс и Веселушко ще те подкрепят, в случай че хората се разбунтуват. Отваряй си очите. Те са в лошо настроение.
— Слушам! — изрече той по-сериозно от обикновено. — Според мен най-добре би било, ако тримата се качим на кораба и оставим другите да безделничат тук. Така ще има много по-малка вероятност да ни нападнат ненадейно.
— Много добре, Джон. Нека бъде така. Аз пък ще се поразходя малко сам.
— На твое място аз бих взел със себе си някого — посъветва ме помощникът. — Винаги има опасност Сондърс Тъмния да се навърта наоколо. Ако някой дойде с теб, вероятността Тъмния да те нападне е по-малка, отколкото ако си сам.
— Не ме е страх, Джон. Защо…
— Не съм казвал, че те е страх, Бърт. Не от страхливост трябва да бъдеш разумен и предпазлив. Не забравяй, че Тъмния е способен да запрати нож в гърба ти.
— Добре де. Ще взема със себе си Гейм. Той не обича да се бие, тъй че няма защо да се страхувам от някакво вероломство от негова страна. А и самото му присъствие може да предотврати всякакво нападение на Сондърс Тъмния, ако той е още на острова, в което много се съмнявам.
Джос Гейм бе готов да възнегодува, че ще бъде лишен от очакваното мързелуване, но като видя, че няма що да стори (защото размахвах в ръка здрава тояга), с мъка се изправи и тръгна подире ми. Аз вървях с наведена глава, замислен дълбоко, без да поглеждам ни надясно, ни наляво. Ако се бях оглеждал, може би нямаше толкова лесно да стана жертва. И тъй двама души, скрити зад едно високо дърво, изскочиха внезапно и преди да успея да извадя оръжие, за да се защитя, бях повален с жесток удар по главата.
За щастие носех морска фуражка и това отчасти смекчи силата на удара. Макар и зашеметен, аз не загубих съзнание и имах благоразумието, да не мърдам, докато извиваха китките ми отзад и ги връзваха грубо. Бях толкова омаломощен, че всяка съпротива беше обречена на неуспех; ако се борех, почти положително щяха да ме сполетят нови удари, а може би и смърт.
— Няма смисъл да го връзваш повече — изръмжа един от нападателите ми, в когото познах Черния Джим, макар че главата ми се маеше така, че го виждах да се върти. — Ти го светна така по кратуната, че Едноокия никога вече няма да стъпи на кораб.
— Когато искам, аз наистина удрям здравата — съгласи се Бабаита, другарят му, като се изправи на крака. — Право в главата го цапардосах. Както казваш, Черньо, той никога вече няма да помръдне.
— За по-сигурно нека му забия нож — предложи Джос Гейм и тръгна към мен, за да изпълни заканата си. Аз го гледах безпомощно през полуотворенн клепки. В очите му имаше кръвожадно изражение, от което тялото ми потръпна.
— Казах, че аз ще го убия — озъби се Бабаита и удари на дребния човечец такава плесница, че той се завъртя като пумпал. Ножът падна от ръката му съвсем близо до мен.
Джос заруга нападателя си, но млъкна, когато Бабаита пристъпи към него, сякаш да го удари повторно. Тогава дребният човечец се обърна и побягна, като че го гонеше цяла тайфа канибали. Вместо да се втурне подире му, Бабаита се обърна към Черния Джим.
— Дали са пречукали Дългия Джон и другите? — каза той.
Сякаш в отговор изгърмя дългобойното оръдие на „Нападател“. От виковете на задоволство, които двамата негодници нададоха, заключих, че това е сигнал, с който им съобщават, че са се справили с другарите ми. Като ритна за последен път проснатото ми тяло. Черния Джим пое обратно към брега с тромаво подтичване, следван отблизо от Бабаита.
Още преди да се загубят от погледа ми, аз задърпах въжетата, с които бях вързан, горящ от нетърпение час по-скоро да се освободя и да се притека на помощ на другарите си. Зашеметяването ми бе кажи-речи преминало и скоро успях да заема седнало положение. Очите ми се спряха на ножа, който бе паднал от ръката на Гейм, и аз мълчаливо се запромъквах към него. Да се обърна така, че острието на ножа да допре до въжетата, с които бях вързан, се оказа далеч по-трудно, отколкото би могло да се предположи, и сигурно съм се извивал и гърчил повече от час, докато най-сетне успях да се обърна така спрямо ножа, че с голям труд и търпение ми се удаде да прережа овързалите ме въжета.
Още няколко минути ми бяха нужни, за да разтрия изтръпналите си крайници и да възстановя кръвообръщението в тях, и като се изправих, затичах към морето. Забравил всякаква опасност, аз се промъкнах бързо през дърветата, опасващи плажа. Спрях на брега, обзет от ярост.
„Нападател“ бе далеч от брега и се насочваше към открито море. На върха на мачтата му се развяваха предизвикателно знамето на Даго и зловещият череп с кръстосани кости.