Помощникът млъкна малко смутен, понеже като повечето англичани никак не обичаше да показва чувствата си. Аз му протегнах ръка и той я стисна. От силното му ръкостискане и от блясъка в очите му разбрах за неговата дружба всичко, което думите му не бяха успели да изразят.
— И тъй, Бърт — продължи помощникът, — когато Бабаита и другарите му се качиха на кораба, първите му думи ме накараха да изстена. „Убихме го, момчета — провикна се той. — Никога вече Едноокия няма да се меси на екипажа си, поне докато духът му не почне да витае около нас. А мисля, че кажи-речи всички ние се боим от него повече в телесна форма, отколкото като дух.“ — Хората, на които донесе тази новина, с радост завикаха „ура“, а аз се гърчех в напразните си усилия да скъсам въжетата, с които бях вързан. Да можех да се освободя само за десет секунди, щях да платя на Бабаита за убийството, което мислех, че е извършил. Те се обърнаха към Бабаита, когото веднага избраха за свой нов капитан, да реши какво да правят с Лен и с мене. Смятайки те за умрял, вече не бързаха както по-рано да вдигнат котва и направиха някои много страшни предложения как да се отърват от нас. Бабаита обаче заяви, че възнамерява да ни свали на брега, което никак не можех да проумея, тъй като веднъж го бих с камшик за бунт и той едва ли бе забравил това. По дупките, от които ти ни изрови, можеш да съдиш каква беше действителната му цел.
— Да, гад такъв — вметна Лен Григс. — Ако някога пак ми се изпречи този злодей, един от двама ни ще престане да живее. Поставиха ни с лицето надолу в изкопаните от тях гробове и дори завидях на Веселушко Прайс, когото положиха до нас, защото е страшно дори да си помисли човек, че ще умре, погребан жив. Те не бяха запушили устите ни и очакваха да се развикаме за милост. Аз не съм страхливец, ала трябваше да захапя до кръв устните си, за да попреча на устата си да нададе страха, който ме изгаряше. Благодарение на това и на решението си да не се посрамя пред Джон се сдържах да не се разрева като пеленаче.
Дългия Джон се засмя — по-скоро с горчив смях, който беше напълно естествен след ужасното му преживяване.
— А аз започнах да се моля, долен, гаден пират, аз се молех и знаеш ли каква беше молитвата ми? Молех се да имам сили да мълча като теб, Лен, и да не доставя на тия зверове удоволствието да ме чуят да крещя за милост.
— Малцина биха мълчали, ако знаят, че ще бъдат погребани живи — рекох аз, питайки се същевременно дали самият аз щях да издържа и да не се посрамя като мъж. — Но чудно е, че сте живели толкова дълго. Сигурно много време сте стоели в „гробовете“ си, ако се съди по разстоянието, което бе преплавал „Нападател“, докато ви открия.
— За това трябва да благодарим на Бабаита — мрачно се усмихна Дългия Джон. — Той каза на хората си да ни покрият леко с пръст, за да живеем и да страдаме по-дълго.
Известно време след това седяхме мълчаливи и макар че поне двама от нас бяха водили грешен, живот, смеехме да благодарим на бога, загдето бе спасил живота ни и може би ни даваше възможност за някакво изкупление.
— Какво ще правим? — запита Дългия Джон внезапно.
Аз самият си бях задал този въпрос и отговорът дойде веднага.
— Ще се опитаме да предупредим губернатора на Санта Галма — казах. — Сега това е необходимо повече от всякога. Там има английски жени и деца. Ако успеем да ги спасим, по този начин може да изкупим донякъде злодеянията, които извършихме напоследък. Ще си построим сал или лодка и ще тръгнем по море с надеждата да ни приберат навреме, за да предупредим за проектираното нападение на Даго. Но първата ни работа е да погребем клетия Прайс.