— Ще ти кажа откровено, това не ми харесва — заяви Григс. — Оня испански капитан те огледа добре от глава до пети с проницателните си очи. Бас държа, че всяка твоя чертица се е запечатала ясно в мозъка му. Какво ще кажеш ти, Дълги?
Дългия ме огледа продължително и критично, като сви устни, преди да отговори.
— Хм, има известен шанс, макар и, откровено казано, малък. Имайте предвид, че Бърт тогава носеше превръзка на окото си. Сега вече я няма. И как е възможно един пиратски капитан да бъде намерен изоставен и безпомощен тук? Според мен има известен шанс.
— Тогава ще се възползуваме от него — заявих аз; и макар че Лен Григс още се съмняваше, а Дългия Джон съвсем не беше въодушевен, те тръгнаха предано с мен към мястото, където бяхме скрили примитивното си кану.
— Каквото и да се случи — казах аз, — трябва да се опитаме да предупредим Санта Галма. Дори и да ни закарат там оковани, за да ни съдят като пирати, все пак ще можем да изкупим злодеянията, които сме извършили, като предотвратим нападението на Даго. Макар че ти не заслужаваш такава участ, Лен, защото не си се присъединявал към екипажа на „Нападател“.
Спряхме се отстрани до кануто, преди да направим последната стъпка, която можеше да ни доведе до позорна смърт. За миг си помислих дали да предложа на Лен Григс да остане на острова, с надежда да бъде прибран от някой минаващ търговски кораб. Един поглед върху суровото му, но честно лице ме накара да променя решението си. Въпреки че помощникът и аз бяхме вършили злодеяния, Лен Григс ни бе удостоил с приятелството си и беше готов да отиде навсякъде с нас, дори и пътят ни да водеше към бесилката. Сякаш подтикнати от някаква обща, макар и неизказана мисъл, всеки от нас протегна ръка и тримата си ги стиснахме горещо; при докосването усетихме как ни прониза странна тръпка на мъжество и другарство.
— Имам чувството, че ни очаква опасност — каза Дългия Джон, — но няма защо да се страхуваме, свикнали сме на опасности. Каквото и да се случи, приятели, ще бъдем рамо до рамо, нали?
— Ще бъдем рамо до рамо! — повторихме ние и всеки знаеше, че другите говорят истината.
Мълчаливо се качихме на нашето разхлопано кану и Лен Григс размаха греблата, а помощникът управляваше с помощта на грубо издялано кормило. Дълго преди да стигнем до сянката на кораба, аз извиках силно: „Ехей!“, тъй като не исках да ме вземат за враг.
— Кой сте вие? — долетя глас от кораба, макар че не можех да различа никаква фигура на палубата му.
— Трима прокуденици, от един месец изоставени на този остров — отговорих аз на испански, нарочно преувеличавайки времето, което бяхме прекарали на остров Череп, за да не ни заподозрат, че сме участвували в нападението срещу закотвения кораб.
— Не трябва да се качвате на борда — каза гласът. — Най-добре се върнете на острова. Това е нещастен кораб и много опечален.
— Нима ще откажете да вземете на борда си корабокрушенци? — извиках аз.
— Не отказваме, само предупреждаваме. Ако дойдете на борда, това ще бъде на ваша отговорност. Както казах, имаме си тревоги.
— Пригответе се да ми подхвърлите въже — бе моят отговор и с мощни загребвания Лен Григс подкара кануто. Човекът, който ни следеше от палубата, почака почти да се приближим до борда и чак тогава се показа, след което с кратко „Дръж!“ пред носа ни бе хвърлено въже с примка.
Дърпайки бързо ту с едната ту с другата си ръка, аз притеглих кануто до борда на кораба, а после се изкатерих по въжето. Дългия Джон и Лен Григс ме последваха и застанахме един до друг на палубата в очакване човекът, който ни бе следил, да продължи разтвора.
Луната грееше толкова силно, че лесно можехме да различим чертите на човека, а и самите ние бяхме ярко осветени. Въпреки това той вдигна фенера, който държеше в ръка на височината на рамото СИ, и се взря в нас със свъсени вежди като през гъста мъгла.
— Можем ли да се видим с капитана? — попитах аз. — Или той спи?
Едва произнесох тези думи и отдолу избухна гръмлив и продължителен лудешки смях, от който по цялото ми тяло полази студена тръпка на страх.
— Не, не спи — отговори човекът, който държеше фенера. — Де да спеше! Минаха много тягостни дни, откакто пиратският кораб, проклет да е, прати, главорезите си на борда ни. Много тягостни дни и нощи, и мисля, че оттогава не е мигвал. Луд е той, съвсем луд. Те убиха сина му, разбирате ли.