— Горкият човек! — каза Дългия Джон. — Съвсем се е побъркал. Но е лудост да го оставят да броди свободно и да върши поразии. Би трябвало да бъде окован във вериги.
Старецът повдигна рамене, сякаш се мъчеше да ни обясни нещо, което не бяхме достатъчно схватливи да разберем.
— Така му е писано, не виждате ли? — рече той. — Този кораб е прокълнат кораб, а екипажът му е в ръцете на съдбата. Кои сме ние, та да си въобразяваме, че можем да се месим на провидението?
„Капитанът не е единственият луд на борда“ — мина ми през ума, но не казах нищо на глас. Вниманието ми все още бе насочено главно към капитана, който сега с все сила сечеше мачтата. Под лунната светлина той представляваше страшна фигура, размахвайки сабята с цялата си енергия, обзет от безумна жажда за мъст, обаче напразно хвърляше усилията си върху едно безжизнено дърво.
Не зная какво привлече вниманието на лудия капитан. Сигурно някой от нас бе предизвикал лек шум, докато наблюдавахме лудешките му безумства, или може би слухът му, изострен от лудостта, бе доловил слабите звуци на шепнещи гласове. Или пък го подтикна някакъв сляп инстинкт. Каквато и да беше причината, изведнъж той престана да нанася удари на мачтата, обърна се кръгом и задуши въздуха като животно, усетило присъствието на своя враг, после изрева с диво предизвикателство и скочи към мястото, където се бяхме скрили.
Не ни оставаше нищо друго, освен да излезем от скривалищата си, за да отбегнем бесния му напор, или да го посрещнем смело. Аз избрах второто, разчитайки по-скоро на миролюбиво държане, отколкото на някакво оръжие, за да усмиря гнева му.
Когато излязох от скривалището си, той опря дивия си щурм и застана неподвижен, взирайки се в мек объркано, учудено и изпитателно. После взе отново да се приближава, но този път бавно, стъпка по стъпка, като след всяка крачка спираше. Продължи така до момента, когато останаха да ни делят само три крачки, и двамата се загледахме право в очите.
Испанецът все още държеше в ръка сабята си, макар че тя вече не бе вдигната, готова за удар. Що се отнася до мен, аз не посягах към никакво оръжие. Стоях със скръстени на гърдите ръце, наглед безпомощен, ако капитанът нападнеше, ала леко повдигнат на пръстите на краката си, готов да отскоча назад или настрана в случай на опасност. Исках да избягна всякакво сблъскване, ако изобщо това бе възможно, и се мъчех да усмиря лудостта в мозъка на неприятеля си, като гледах право в него и напрягах цялата сила на волята си, за да го обуздая.
Очите му ме хипнотизираха. Клепачите бяха силно зачервени, а сред бялото, което окръжаваше зениците, личаха малки червени вени. Самите очни ябълки се въртяха непрекъснато, сякаш притежателят им беше неспособен да гледа съсредоточено каквото и да било. За миг видях да проблясва в тях жажда за убийство, после съмнение, след това страх. Накрая те престанаха да се въртят за малко, докато постепенно споменът възкръсваше в тях.
— Той носеше парченце плат, парченце чер плат на окото, си! — изрече капитанът. — Ала сигурно това е той. Дали дяволът не му е върнал окото? Кълна се в мъртвия си син, зная, че е той.
Лудият по-скоро измънка, отколкото изговори тези думи, но въпреки това аз разбрах смисъла им и се приготвих за нападението му. То дойде внезапно, както светкавица озарява раздирано от буря небе. Дори без предупредителен проблясък в очите, само с една-единствена дума „Убиец!“, с която ме предизвика, той замахна към мен със страхотна сила.
Добре, че не се наложи да разчитам на ловкостта си, за да избегна удара. Колкото и да бях бдителен, нападението му беше така неочаквано, че ме завари неподготвен. Спаси ме Лен Григс, като рязко ме дръпна към себе си, та замахващата надолу сабя не ме улучи и вместо в мен оръжието се заби дълбоко в палубата, а нападащият политна напред и падна тежко на главата си. За мое облекчение той остана да лежи неподвижен там, където бе паднал.
Първият ми подтик беше да навикам на другарите си да избягаме от този кораб обратно на острова. Но това не стана, защото в същия миг си спомних за опасността от нападение на Даго срещу Санта Галма. Каквото и да се случеше, аз трябваше да се опитам да предупредя губернатора на тази крепост. Междувременно обаче имаше опасност да бъда убит от лудия капитан; плахо се надявах, че разпознаването ми като пиратския главатар, който бе нападнал кораба му, може би беше само мимолетна приумица на един разстроен ум.