Тази новина ме зарадва много. Преди всичко тя означаваше, че нападението на Даго ще се състои, както бе замислено, и то може би в течение на тези седем дни, дадени ми да живея. Това беше извънредно важно за мен, защото, макар и да се разкайвах много за деянията, извършени от „Нападател“ през времето, когато бях предрешен като негов капитан, все пак никак не ми се мреше. Аз никога нямаше да забравя хората, за чиято смърт бях виновен, и винаги щях да мисля с отвращение за себе си, когато си спомнех за пиратските си подвизи; но основателно или неоснователно чувствувах, че донякъде съм изкупил вината си, предупреждавайки губернатора на Санта Галма за опасността, и исках да доживея да изкупя още повече прегрешенията си.
Но надеждата ми получи жесток удар на третия ден от моето затваряне. Точно след смрачаваме от желязната решетка, която служеше и за прозорец, се чу тихо подсвирване. След като се ослушах внимателно, за да се уверя, че близо до вратата няма часовой, аз се качих на ниската пейка, която ми служеше за легло, с лице, обърнато към решетката.
Отвън беше Дългия Джон.
— Нямах представа, че не си се спасил с нас — каза той веднага, щом ме видя. — Сигурно си помислил, че Лен Григс и аз сме жалки страхливци, та сме се измъкнали и сме те оставили да сърбаш сам попарата. Но, кълна ти се, Бърт…
— Не се тревожи, Дълги — побързах да го успокоя, — аз можех да избягам много лесно, ако исках. Сам съм си виновен, че се намирам тук сега, и много се радвам, че ти и Лен сте още на свобода.
— Хубава работа! — промърмори той. — Ние сме свободни да правим каквото си щем, а ти си затворен в кафез като кокошка, която чака да и откъснат главата. Хич не е справедливо. Ти всъщност никога не си бил пират, а аз съм газил до колене в кръв. И сега, ако трябва да си получа заслуженото…
— Стига, Дълги Джон, не говори така! Мислиш ли, че ще бъда обесен? За нищо на света. Няма да мине много време и флотата на Даго ще нахълта в залива, оръдията ще зареват аз ще бъда освободен и ще обера всички лаври, загдето предупредих Санта Галма.
— Мислиш ли, че Даго ще пъхне главата си в примката? Ако чуе, че сър Бенджамин е предупреден, смяташ ли, че ще извърши нападението така, както го е кроил?
— Но той няма да чуе нищо. На нито един негов шпионин не ще бъде позволено да напусне Санта Галма…
Дългия Джон щракна презрително с дългите си пръсти.
— Мислиш ли, че губернаторът може да накара копоите си да следят всяка миша дупка в града? — запита той. — Шпиони винаги могат да се доберат до Даго; фактически той вече очаква такъв човек. Нощес един шпионин се измъкна и знаем със сигурност, че е минал съвсем спокойно покрай часовите на губернатора.
При тези думи сърцето ми примря и за пръв път почувствувах как сянката на бесилката пада над мен.
— Няма защо да губиш кураж, Бърт — каза Дългия Джон, като видя унинието ми. — Флотата на Даго се крие в едно заливче на по-малко от сто мили оттук и чака вест от своите хора на брега, преди да нападне. Самбо ми съобщи това и смятам, че говори истината. Добре, че не знае за твоето скарване, или по-право за скарването на Едноокия с адмирала, нали?
— Но ако е заминал шпионин, той ще доложи на Даго, че съм предупредил губернатора — възразих аз. — И тъй като не е глупак, Даго няма да тръгне. А аз…
— Млъкни, човече — прекъсна ме помощникът. — Да не мислиш, че съм толкова луд? Веднага щом Самбо ми каза, че Даго чака вест, преди да започне нападението, аз размърдах мозъка си, доколкото го имам. „Първо — си рекох, — Даго трябва да извърши нападението си в седемдневен срок, иначе Бърт Дебнъм ще увисне на бесилката. Второ — си рекох, — ако Даго не получи оттук съобщение, че всичко е наред, няма да дойде. Трето — рекох си, — ако неговият шпионин му каже, че ти си предупредил губернатора, той ще вдигне котва и ще отплава към по-безопасни краища!“
— А нима шпионинът, който се добере до него, няма да му каже, че Санта Галма е предупредена? — запитах аз нетърпеливо.
— Не! — отговори Дългия Джон тържествуващо. — Шпионинът, когото пратих, ще разправя на Даго такива неща, че той ще се втурне към Санта Галма с пълната скорост на своите кораби.
В тона на помощника звучеше такава увереност, че неволно й се поддадох и зачаках по-обнадежден да ми обясни думите си.