Може би има хора, които отиват невъзмутимо на сигурна смърт. Аз обаче не съм от тях. Хвърлете ме в разгара на битката със сабя в ръка и ви гарантирам, че ще се бия храбро като другите. Вихърът на боя и горещата кръв, която кипи във вените, крясъците на сражаващите се и звънът на кръстосващи се оръжия или гърмът на пистолети — всичко това заедно разпалва смелостта. Ала да те повикат в най-мразовития час на зората, за да умреш, без да можеш да опиташ да се освободиш — не беше по силите ми да посрещна това е желаното спокойствие. Невъзможно ми бе да хапна нещо. Като видя отчаянието ми (което се стараех всячески да прикрия), капитан Хадфийлд нареди да донесат чаша вино, което малко възвърна толкова нужния ми кураж.
— Готов съм — казах на дребния офицер колкото се може с по-твърд глас.
— Само че аз не съм! — долетя глас от прозореца и в следния миг иззад един насочен пистолет се показа гневното лице на Дългия Джон. Точно навреме дръпнах капитан Хадфийлд на земята и куршумът се удари в отсрещната стена.
Отвън се чуха мускетни изстрели и тропот на тичащи стъпки. Дребният офицер скочи на крака, придръпна нара ми под решетката и като се качи на нея, първо стреля с пистолета си подир бягащата фигура на Дългия Джон, а после подвикна на стражата да подгони беглеца със смесица от ругатни и викове „ура“. Възползувайки се от моментната бъркотия, аз се стрелнах към вратата. Всякакви надежди за бягство обаче бързо се разсеяха, когато се натъкнах навън на редица войници, строени и готови да ме поведат към бесилката.
— Два пъти вече спасихте моя живот — каза капитан Хадфийлд на излизане от килията ми. — Бих искал да мога да направя нещо в отплата. Във всеки случай се надявам, че ще ми простите за това, което трябва да извърша, за да изпълня дълга си.
Отвърнах му с кимване и принудена усмивка — защото в момента не можех да говоря — и събрах сили да тръгна смело по пътя към позорната смърт. Преди да, напуснем затвора обаче, успях да запитам капитана дали Дългия Джон е избягал.
— Боя се, че избяга, дяволите да го вземат! — бе отговорът му. — Макар че — добави той с усмивка — без малко не успя да направи това, за което почти с готовност бих подал оставка, за да го извърша.
Въпреки ранния час новината за предстоящата екзекуция се бе разпространила и много граждани на Санта Галма надойдоха да видят как ще умра. Пръв ме посрещна лудият капитан, който ме бе довел в пристанището. Повече от всякога съжалявах за злината, която му бях причинил, като видях колко го бе обладала лудостта. Как се бе променил смелият капитан на екипажа, съпротивявал се отчаяно срещу нападението на връхлитащите пирати! Дрехите му бяха мръсни и развлечени, лицето — небръснато, очите — кръвясали. Носеше някаква пародия на униформа и бе увил около себе си като наметало едно оръфано от много битки пиратско знаме, така че ужасният череп лежеше ухилен на сърцето му.
Когато се появих, той ме посрещна с вулгарни насмешки и се опита да се приближи до мен, за да ме заплюе, но войниците му попречиха. Много други зрители също сипеха гръмогласно проклятия, подигравки и закани, но аз бях под добра охрана и никой не се опита нито да ме пребие, нито да ме спаси. Много скоро стигнах до стълбата на бесилката и се качих на високата платформа, която цялата тълпа можеше да вижда.
Далеч пред мен се простираше синьото море, наглед много спокойно и мирно от такава височина.
Очите ми се зареяха натам, но за кратко. След това загледах надолу и наоколо множеството мъже и жени, насъбрали се да видят как ще умра. Някак си не можех да повярвам, че смъртта е близка. Някакво безразсъдство ме караше да очаквам да бъда отвлечен от бесилката навреме, за да спася живота си. Ала нямаше и следа нито от Самбо, нито от Лен Григс, нито от Дългия Джон.
Един свещеник се изкачи по стълбата към бесилката, за да ми даде утеха, доколкото можеше. Около платформата стояха войници, неподвижни и безстрастни, сякаш изваяни от камък. Зад тях — любопитната тълпа, с вдигнати нагоре лица, странно бледи под слабата светлина на зората; после — варосаните къщи и уличката, която се виеше надолу към кея; укрепленията, пазещи входа на залива, където знаех, че са монтирани оръдия и стоят на пост артилеристи, в случай че Даго ги нападнеше. Накрая очите ми отново се зареяха нататък към морето. Плод на въображението ми ли беше това, или ония платна наистина се виждаха на хоризонта?
Посочих към океана и заговорих на свещеника. Той поклати глава. Капитан Хадфийлд, който стоеше на стъпалата на бесилката, дълго и жадно се взира, ала със съжаление ме осведоми, че съм се излъгал.