Тишина легна над множеството, когато палачът, закрил лицето си с черна маска, бавно се заизкачва по стъпалата, следван от помощниците си. Дойдоха нови отряди войници и отвориха през народа път, по който тръгна сър Бенджамин Уолпоул. Когато пристигна на мястото, той заповяда да се прочете на народа прокламация, в която се изброяваха престъпленията ми и се отсъждаше. „Прословутият капитан Грим да бъде обесен като предупреждение и пример за други черни злодеи.“
Аз коленичих и се опитах да измоля прошка за злодеянията, които бях извършил, особено когато плавах с „Нападател“, преоблечен като Едноокия. Преди още да успея да формулирам думите, които исках да изрека, грубата примка от конопено въже се плъзна около шията ми.
Писклив глас наруши гробната тишина.
— Обесете тоя негодник, без да се церемоните! Той уби сина ми… Ха! Ха! Ха! Ха! Ха!
Въжето се затегна около шията ми. Очите ми отново затърсиха из океана. Никакво платно не се виждаше освен корабите, намиращи се в пристанището. Затворих пак очи и зачаках страшното потъване в смъртта.
То не дойде. Вместо него от три страни на площада екна сигнал от тръби и биене на барабани. Хората се спогледаха, после хукнаха да бягат. В същото време един запотен кон долетя в галоп на площада. Ездачът скочи на земята.
— Пиратите ни нападат! — извика той.
Глава XV
НАПАДЕНИЕТО СРЕЩУ САНТА ГАЛМА
Докато пререже въжето, което се точеше нагоре от шията ми, капитан Хадфийлд се позабави да поведе хората си да отблъснат нападението на пиратите. Губернаторът вече бе тръгнал, крещейки команди на офицерите, които тичаха към него, и правейки всичко възможно да предотврати безредието. Жените и децата, които пищяха от ужас, бяха отведени бързо в близките къщи, а на мъжете бе наредено да застанат рамо до рамо с войниците и да се бият за живота си. През цялото това време от различни посоки ехтяха тръби и барабани.
Въпреки усилията на губернатора и подчинените му офицери около мен цареше такава голяма суматоха, че не ми беше трудно да избягам. Само палачът се опита да ме спре, но аз го блъснах назад и той щеше да падне, ако свещеникът не бе го уловил за дрехите тъкмо навреме. Побягнах по стъпалата, ала най-долу се изправих лице в лице срещу лудия капитан.
— Значи искаш да се изплъзнеш, така ли! — изкрещя той и замахна към мен с ножа си. Бързо отбягнах удара, ала нямах нито желание, нито сила да се бия. Спаси ме неочакваното появяване на Дългия Джон.
— Какво казала циганката, а? — подхвърли той насмешливо, като хвана лудия изотзад. — Днес корабът ти потъва! — И с тези думи метна нещастника на една страна и като ми подвикна да го следвам, побягна, с дълги скокове.
Аз бях толкова объркан от внезапния и неочакван обрат на събитията, който ми бе възвърнал свободата, че известно време тичах слепешком подир Дългия Джон. Скоро той ме поведе по една тясна уличка, където позабавихме крачка, за да си поемем дъх.
— Защо бягаме? — попитах задъхан. — Щом пиратите нападат Санта Галма, аз ще бъда помилван. Нека се върнем да помагам за отбраната на града.
Дългия Джон ме изгледа с онова свое обичайно учудено изражение, когато е извършил нещо изключително хитро.
— Мислиш ли, че силите на Даго са нападнали града? — попита той, смигайки. — Това беше добре нагласена измама, разбираш ли? Знаеш ли колко души са заградили площада? Общо двайсетина, но имат нареждане да вдигат такъв шум, като че са цяла орда. И, бога ми, добре си свършиха работата.
Той извади свирката, която винаги носеше със себе си, и я наду пронизително. През следващите минути грохотът на барабани и ехтежът на тръби престанаха и се чу ответно изсвирване, последвано от други. Дългия Джон се обърна към мен, доволен от смайването ми.
— Има едно скривалище, което чака само теб — каза той. — Нашите приятели също ще се оттеглят и ще се изпокрият в дупките си. Сигурен съм, че войниците на площада не ще посмеят да се покажат почти цял час от страх да не попаднат в клопка. През това време всички ние ще се спотайваме на уютно местенце, докато тревогата премине.
Той ме поведе към една голяма стая, където обесниците, които бяха измамили губернатора и войската му с шумотевицата си, заидваха по двама по трима. Какво им бе разказал помощникът, за да ме посрещнат тъй сърдечно и почтително, след като бях предупредил губернатора за проектираното нападение на Даго, така и не узнах. Може би ги бе уверил, че аз просто играя роля в някакъв хитро скроен план. При това, изглежда, никой не мислеше, че аз съм друг, а не капитан Грим, макар и положително да знаеха, че имам две очи. Вероятно смятаха, че нося черната превръзка само за да си придавам зловещ вид, защото нямаше нищо необикновено в това капитани на пиратски кораби да се издокарват по ексцентричен начин или в чуждестранна носия.