Един поглед наоколо ме убеди, че нашата страна надвива. Тъй като не исках Даго да се изплъзне, аз се хвърлих отново в центъра на боя с надежда да попадна на него. Пристигнах тъкмо навреме, за да видя как той повали капитан Хадфийлд с един юмручен удар и вдигна сабята си да го убие.
— Хей, Даго! — подвикнах аз, отблъсквайки удара му. — Както виждаш, все още не съм увиснал на мачтата ти.
— Едноокия! — изкрещя той със страшна злоба в гласа и мигновено се нахвърли върху мен, като скачаше насам-натам с невероятна ловкост и пъргавина.
Много бях слушал за храбростта на пиратския адмирал, ала никога не бях предполагал, че е възможно да съществува такава ловкост и сила в толкова мършаво тяло. Дълго време бях напълно объркан от неговата тактика и повече благодарение на късмета си, отколкото на умението си, аз се спасих от няколко удара, които той смяташе за смъртоносни. А да отвръщам на ударите му изглеждаше невъзможно. По-лесно би било да уловиш блуждаещ огън или да затвориш сноп лунни лъчи.
Но постепенно започвах да долавям слабостите на противника си и чаках да се умори, за да предприема решително нападение. Тогава се случи нещо, което прекъсна двубоя. Докато се биехме, никой от двама ни не обръщаше особено внимание на битката около нас. По всичко изглеждаше, че войниците надвиваха и изтласкваха обратно към морето ония от пиратите, които все още можеха да се съпротивляват, но упорито бранеха всеки инч земя по пътя си. Някои от войниците, виждайки пиратския главатар така откъснат, се обърнаха да ми помогнат, но безразсъдно издадоха намеренията си, като се развикаха.
Даго очевидно действуваше бързо не само с тялото си, но и с ума си. Той отскочи наляво, като още във въздуха се изви така, че да застане с лице към новите си врагове. Когато аз и един от войниците се втурнахме към него, той пак отскочи назад така, че ние се блъснахме един в друг. С подигравателен смях Даго съсече войника, който му се изпречи след това, и забърза да настигне хората си, които вече газеха до колене в морето.
Ако не бе дошла помощ, Даго и оцелелите от щурмовия му отряд щяха да бъдат унищожени напълно, защото явно възнамеряваха да се бият до смърт. Когато Даго хукна да се присъедини към хората си, аз вдигнах сабята, която бе избита от ръката ми при сблъскването с войника, и се втурнах да го гоня.
В плитката вода на залива се водеше отчаян бой. Мнозина бяха загубили или забравили оръжията си и няколко двойки противници се бореха на живот или смърт в мътните води. Съзрях Дългия Джон, който, сграбчил с яките си ръце шията на един от враговете, държеше главата му под водата, докато се удави. Когато скочих до колене във вълните, един пират ме удари и стана причина да загубя равновесие и да падна с главата напред. След като отново се изправих на крака, плюейки водата, която бях нагълтал, през смъдящите си очи видях злобно ухиленото лице на Даго. Замахнах с юмрук към него и го повалих. Но щом бръкнах под водата да го хвана, установих, че някак си се е измъкнал, макар и да не можах да видя в коя посока.
В този момент се случи нещо изненадващо, което сигурно щеше да вдъхне кураж на пиратския десантен отряд. Зад нас внезапно се чу шум на приближаващи се стъпки. Един от войниците извика, че ни нападат откъм тила! В този миг прозвуча гласът на Даго, който призоваваше хората си да направят още едно усилие. От всички страни върху нашите хора се посипаха удари. Един-двама извикаха, че всичко е загубено. Други захвърлиха оръжията си и се опитаха да избягат. Капитан Хадфийлд извърши единственото възможно нещо: извика на войниците си да го последват и ни поведе в атака, благодарение на която успяхме да пробием редиците на нападателите си откъм брега и да стигнем до безопасно място по-навътре в сушата, където можахме да се преустроим и да възвърнем смелостта си.
— Как, по дяволите, тия хора се появиха зад нас? — запита капитан Хадфийлд. — Трябва да е имало десант и другаде.
— Аз не мисля така, капитане — отвърна Дългия Джон. — Хората, които дойдоха, и то навреме, за да спасят Даго, са пирати, заселили се на брега. Те са в Санта Галма най-малко от една седмица.
— Тогава време е да ги прогоним — каза капитанът. — Хайде, момчета, и не бягайте този път. Що се отнася до теб, Еднооки, видях как ти ме спаси отново преди малко, когато бях повален. Можеш да бъдеш сигурен, че няма да забравя това.