Много скоро Дългия Джон се появи отново с хората, които се разгърнаха, използувайки всяко възможно укритие. Сега аз бях поставен в малко трудно положение, защото отрядът на капитан Хадфийлд не бе пристигнал, и ако чаках повече от предвиденото време, съкровищницата положително щеше да падне и пиратите можеха лесно да си пробият път до лодките с голяма плячка. Въпреки това не исках да провалям плановете на капитана с прибързани действия.
— Какво би направил ти, Дълги? — запитах аз. — Струва ми се, че е лудост да чакаме тук и да не вършим нищо.
— Във всеки случай според мен не е зле да им дадем някой и друг залп с мускети — беше отговорът му.
И тъй заповедта стигна до бойците и по даден знак нашите мускети гръмнаха и посяха смърт. Толкова много от хората, които насочваха тарана, бяха застреляни, че дебелата греда падна с трясък на земята. Когато пиратите се обърнаха към тази нова опасност, от гърлата на неустрашимите защитници на съкровищницата се изтръгна мощно английско „ура“. Друго „ура“ им отвърна някъде от дясната ни страна и в този момент видяхме войниците — те атакуваха бегом начело със смелия си капитан, който тичаше на десетина крачки пред тях.
Колкото и да се отвращава човек от жестокостите и престъпленията, вършени от пиратите, все пак не може да не се възхити от удивителната им храброст. Някогашната свирепост и дързост, с които са се отличавали пиратите, сражаващи се под командуването на Морган, които са били по-скоро част от английската флота, отколкото същински пирати, още се бяха запазили у тези хора и пренебрегвайки мирния договор между Англия и Испания, те все още обръщаха корабите и оръжията си срещу търговски кораби от всички националности. Макар и покосени от нашия добре насочен и неочакван залп и принудени да посрещнат ожесточената атака и от още една страна, те не се поколебаха нито за миг. Вслушвайки се в бързите команди на Даго, те се строиха в редица, за да посрещнат новото нападение, и бойците така се вкопчиха един в друг, че по-нататъшна стрелба стана невъзможна.
— Не забравяйте жените и децата, които те избиха! — викнах аз и като скочих на крака, поведох отряда си напред. Яростен вик отвърна на думите ми и ние се устремихме с кипнала кръв към сражаващите се.
Макар че нашите сили превишаваха по численост тия на Даго, дълго време изходът от боя беше под съмнение. Пиратите имаха двоен подтик да се бият с пределна смелост. Първо, те бяха толкова близо до едно огромно съкровище, което, ако успееха да го отмъкнат и да избягат с него, щеше да им донесе по-голям доход от всяко друго начинание, предприемано от тях досега. Второ, ако бъдеха разбити сега, шансовете им да се доберат до лодките и до корабите си нямаше да струват и щипка емфие. А те знаеха много добре колко милост можеха да очакват, ако бъдеха принудени да се предадат.
Ето защо пиратите се биеха като демони и колкото и храбри да бяха войниците, трябваше да полагат големи усилия, за да устояват на страшните си противници. Самият Даго като че имаше силата на десетина, когато скачаше насам-натам и сееше смърт и опустошение по пътя си. Неведнъж се опитах да се добера до него, но все не успявах, защото сражението бе станало толкова ожесточено, че беше невъзможно човек да избира противника си.
Изходът на боя бе решен, когато внезапно от съкровищницата изскочи нейният малък, но храбър гарнизон, предвождан лично от сър Бенджамин Уолпоул. Сега губернаторът имаше съвсем друг вид за разлика от онзи елегантен франт, какъвто то видях за пръв път. Перуката му стоеше накриво, а по лицето му, почерняло от барутен дим, струеше пот и кръв. Той се издигна десеткратно в очите ми, като затича право към най-близкия пират и го промуши със сабята си, сякаш оня беше съвсем новак в боя. Насърчени от примера, даден им от губернатора, войниците се нахвърлиха още по-ожесточено отпреди върху пиратите и скоро един-двама от главорезите побегнаха от полесражението и се помъчиха да се скрият на безопасно място.
Щом един-двама напуснаха полесражението, и други направиха същото. Няма нищо по-заразително от отстъплението. Напразно Даго тропаше с крака и ругаеше, дори съсече един от бягащите си съратници. Все едно да се опитва да спре лавина. Оцелелите от отряда, който едва не бе завзел съкровищницата, единодушно изоставиха всякаква надежда да си присвоят съкровището и побегнаха по улицата, която водеше към кея, решили на всяка цена да спасят живота си.