Ще бъде нужно цял час писане, за да опиша всички съвещания, всички бързи приготовления, всички тичания насам-натам, всички команди и контракоманди през тоя ден. В течение на дванайсет часа бяха направени чудеса: закърпиха един разнебитен кораб, ремонтираха такелажа и артилерийската му част и качиха подходящ екипаж на борда му. Когато настъпи нощта, корабът ми, „Ловец“ (според мен подходящо име), вече излизаше плавно и гордо от пристанището. До мен на полуюта стояха Дългия Джон — първият помощник-капитан, Лен Григс — вторият, и добрият ми приятел капитан Хадфийлд, комуто бе разрешено да участвува с двайсетина подбрани войници в това опасно приключение.
Когато напущахме пристанището, оръдията на Санта Галма дадоха салют, а ние в отговор наведохме знамето си. После определихме курса и при благоприятен вятър се насочихме към остров Череп.
Със смесени чувства в сърцето загледах как островът се издига от морето и от неясно петънце на хоризонта се превръща в увенчан с палми бисер сред океана. Главната мисъл на всички беше: „Дошъл ли е Даго тук за съкровището си?“
Дългия Джон искаше да обиколим острова и да потърсим „Нападател“. Може би това беше най-разумният план, но краката ме сърбяха да стъпя отново на сребристия бряг и да тръгна по следата, водеща към съкровището на Даго. То беше стръвта, която щеше да примами Даго и да го доведе до гибелта му, и аз бързах да проверя дали скривалището ми не е вече ограбено.
— Аз ще сляза на брега, Дълги. След това ти можеш да обиколиш острова с кораба и да се върнеш да ме вземеш по-късно.
При тези думи и двамата помощници, и капитан Хадфийлд запротестираха енергично. Обаче аз не им обърнах внимание, само казах, че аз съм капитанът и искам да ми се подчиняват. Накрая, след много мърморене, Дългия Джон се съгласи да изпълни заповедта ми; една лодка ме закара на брега й ме остави сам.
Няколко минути стоях загледан към морето. Следях как лодката се връща при „Ловец“ и видях вдигането й на весилките. Тогава шхуната направи завой и аз продължавах да я следя, докато не изчезна зад един горист нос, врязан далеч навътре в синьото море.
— Ще се върне след няколко часа — промърморих на себе си и махнах за последен път с ръка, когато съзрях марселите на шхуната през една пролука в листака. — Нямам много време за губене.
Някак си бях сигурен, че корабът на Даго още не е достигнал остров Череп. Предполагах, че той ще се скрие на някое тайно място по-близо до Санта Галма, за да се ремонтира там и да задуши, дупките от гюлетата.
— После — рекох си аз — ще пристигне на остров Череп и Даго ще види, че го чака горещ прием.
Затова, без да се старая много да се движа предпазливо, аз тръгвах смело нататък и усещах как у мен се заражда странно чувство на ликуване. Извадих вехтото черно парченце плат, което беше главната част на маскировката ми, когато се представях за капитан Грим, сложих го на лявото си око просто за парадиране и закрачих важно с цялото високомерие, което може да се очаква от капитан на пиратски кораб. За да изпълнявам ролята си правдоподобно, аз запях тихо куплет от една моряшка песен, която бях чувал Едноокия да реве, когато беше „на градус“:
Едва щом стигнах до последната дума, която изпях със смешно треперлив глас, аз изскочих от дървесния покров; под който бях вървял, и се озовах на една открита горска поляна. Там, с бледо лице и облещени от ужас очи, стоеше шпионинът на Даго, Сондърс Тъмния.
— Едноокия! — промърмори той полу на себе си, като ме видя. — Едноокия, възкръснал, за да ме преследва като дух.
Веднага ми хрумна да използувам очевидните страхове на този човек и да го накарам да повярва, че наистина съм духът на пиратския капитан. Вдигнах десница и насочих показалеца си към изплашения човек, като същевременно изпях с треперлив глас следващите два стиха на песента, която капитан Грим толкова обичаше да пее:
Щом отзвуча последната дума, Тъмния падна на колене, сякаш ме умоляваше да не му сторя зло. Но когато с бавна и заплашителна походка запристъпях към свилия се пред мен мерзавец, внезапно той се раздвижи, скочи на крака и със силен писък на ужас, който проехтя над острова, побягна презглава.
Първият ми подтик беше да го подгоня, вторият — да се разсмея, и до известна степен направих и едното, и другото. Но внезапно чух груб глас, който заповядваше да хванат Тъмния, това прекъсна смеха ми и ме накара да потърся бързо някакво скривалище. Легнах по корем на земята и зачаках, изпълнен едновременно с радост и страх, защото гласът, който бях чул, беше на Даго.