— Аз съм готов да сложа в краката ти своята корона.
— Дали ще ми отива короната на принцеса? — попита Карамеленото момичето. — Дали ще съм най-красивата?
— Ти си най-красивата по целия свят. — отговори прочувствено Принца. — Ти си несравнима в своята красота.
— Истина ли говориш? — проплака с тайна надежда момичето.
— Лъже! Лъже! — креснах аз. — Лъже като стар циганин! Той е един богат мошеник и прелъстител.
Тишина. След малко:
— Истина ли говориш? — отново проплака момичето.
— Лъже, аристократът му с аристократ! — отново се намесих аз. — Не виждаш ли, че те лъже!
Пак мълчание.
Този проклет Охлюв не искаше нищичко да промени! А уж всеки имал право… Не е никак демократично.
— Истина ли говориш? — за трети път попита момичето.
— Самата истина, гълъбице. — в тъмното Принца падна на колене с цялото си бойно снаряжение и доспехите му звънтяха. — Заклевам се в меча си!
— Заклевай се, щом Ханс Кристиян ти вярва! — рекох. — Но аз не давам пукнат грош за твоите обещания.
— Ако не вярваш. — продължи Принца, без да ми обръща никакво внимание. — ще ида през девет земи в десета, ще се преборя с деветоглавия змей и ще ти донеса чудотворното пръстенче.
— Тогава тя го целунала — започна с равен глас Ханс Кристиан. — качила се на коня до него и тръгнали към двореца. Били весели и щастливи…
— Така значи! — извиках колкото ми глас държи. — Дъртият професор да си гледа работата. Ще видиш, ще видиш!
И скочих натам, където трябваше да бъде Принца, но Охлюва ме предупреди да не го докосвам. Тогава с бързо движение на ръката включих осветлението, само след секунда двамата се стопиха, както изчезват светлочувствителните образи върху фотоплаките, но аз успях да различа, че момичето беше Фани, а Принца поразително приличаше на Родулус. И под тежкия му шлем ме гледаха моите собствени очи.
Сутринта прекарах в леглото. Чувствах се отвратително, повръщах от главоболие. Опитвах се отново да заспя, сънувах Родулус във великански пропорции, идваше към мен, удряше тежко железните си крака; когато се приближи, протегна ръка, раздвижи гъвкавите си пръсти, докосна челото ми в равностранен петоъгълник и изкрещя: „Дай си мозъка!“ сигурно съм бълнувал, сигурно съм викал насън. Когато се събудих, Охлюва ме гледаше от нощното шкафче.
— Знам, че искаш чай с лимон — рече той. — но аз не мога да ти донеса, нали разбираш.
Не исках да говоря с него; обърнах му гръб и се завих през глава.
В ранните следобедни часове дойде професор Минков. Още от врата плясна с ръце и каза:
— Ние сме готови!
— Браво, браво! За първи път чувам такава лъчезарна покана за екзекуция. Сякаш ме викате на коктейл.
— Процедурата е съвсем безболезнена.
— Няма болезнена смърт. — възразих. — Болезнено и страшно е предсмъртното състояние.
— Един хирург трябва да е свикнал с това. — усмихна се професор Минков.
— Хирургът свиква със смъртта на пациентите си, но не със своята собствена.
Тогава започна да ми обяснява неща, които много добре знам: не ставало дума за фактическа смърт, защото след транслацията ще продължавам да съществувам, но само мозъкът ми щял да бъде белтъчен, а останалото — биоелектричен механизъм; всяко съществено в мен щяло да се запази непокътнато — свобода на волята, самосъзнание, морал; аз пак ще бъда аз, но в едно здраво тяло и така нататък.
— Стой! — прекъснах словесния му поток. — Сам каза за морала. Значи искаш Родулус да бъде женкар и пияница!
— Чак пък толкова. — засмя се моят гост. — Преувеличаваш своята виталност. Всъщност ти си един бивш женкар и любител на алкохола с угасващи възможности.
— Добре де, добре. Нека да е така — и реших да извадя коза. — Има и нещо друго. Трябва да ти кажа, Минков… Длъжен съм да ти кажа… Аз пиша приказка. Една много шантава приказка. Разбира се, не сам, а заедно с един Охлюв.
— Охлюв ли?
— Да, той е хем охлюв, хем Ханс Кристиан Андерсен. Истинският Андерсен. Аз трябва да разбера днешния ден на Карамеленото момиче. Снощи дойде Принца, наговори й много ласкателни думи, завъртя й главата и Охлюва я даде. Но Принца прилича на Родулус и на мен, пък съм убеден, че е измамник.
Минков беше свалил очилата си и ме гледаше опулен.
— А Андерсен не е съгласен да променим нищичко, разбра ли. — продължих аз. — Нея я иска и Обущаря, но Охлюва мрази обущарите, защото баща му в Дания бил обущар и го биел много. Там имало проститутки и охранени котки.
Минков тръгна заднишком, оглеждайки се. Сигурно се страхуваше.
— Добре, Велинов, добре. — каза той. — Ще почакаме. Всъщност няма защо да се бърза. Ти допиши своята приказка… Заедно с Охлюва… Виж там да оправиш някак нещата, пък моята е лесна, след две години се пенсионирам… Нали така?