Тогава черказкият народ, а и народът на другите прочути села почна да говори и да възкликва: „Само затуй ли трябваше да се праща човек до небето! Сума пари се потрошиха!“ Гоца Герасков ги оглеждаше немного трогателно, защото във възклицанията долавяше известен упрек, и трябваше пак да им каже:
— Вяра нямате ли? Ногавиците ми почервеняха като лисици!
Той им каза това с такъв тон, както би ги попитал навярно: „Вие в бога не вярвате ли?“, сякаш неговите ногавици бяха господът. Оттам си отиде право в къщи. Посрещна го жена му с ръце брашнени до лактите и преди да го целуне, погледна дали не си е съблякъл пуловера по пътя. Защото всяка любеща жена най-напред се грижи за туй — мъжът й да си облича пуловера, за да не настива, и не дай боже да закъснее — и от тези грижи май че време за друго не й остава.
— Слава богу, върна се! — почна да плаче щастливата жена.
— Голяма работа — каза Гоца Герасков, сваляйки ногавиците от краката си. — Вдигнах малко прах в небето и се прибрах. Всеки черказец на мое място щеше да направи същото. Добре, че се върнах за празниците!
А черказкият народ и народът на другите прочути села се разотиде по домовете заедно със своите музики, та всеки по домовете да посрещне празниците.
Гоца Герасков можеше да каже на селяните, че е видял и въртеливото движение на земята в пространството, и дори искаше да им го каже, но си помисли: „Те за луната не ми повярваха, та за земята ли ще повярват!“ — и не им каза.