— И на двамата ще кажа: Не! Ева, Джеймс Киркхайм вдигна хвърлената ръкавица. В този случай аз не мога да се откажа. Ако загуби една служба или една година, аз съм задължен да го защитавам. Но ако той се откаже да играе… тогава ме попитайте отново.
Той млъкна и ме погледна. Не се съмнявах в значението на погледа му.
— Не, Джеймс Киркхайм — каза той, — защото всичко, което казах на Ева за вашето положение, може да се приложи и за нея. Тя си има свое правило на играта. Но — доброжелателността изчезна и тонът стана заплашителен, — имам още една причина. Избрал съм за Ева най-височайшото назначение. Ако тя го изпълни… тя ще бъде извън досегаемостта на всеки човек. Не го ли изпълни…
Той не завърши, само я погледна с немигащите си, но пламтящи очи. Видях, как кръвта и се дръпна от страните на лицето и, очите и се отпуснаха смутено…
Чу се рязък трясък и звън на разбито стъкло. Консърдайн държеше в ръката си тежка купа от дебел планински кристал и го бе стиснал така, че той се смачка като тънка хартия. Докторът побърза да си пъхне ръката в джоба, но аз видях бликналата кръв. Сатаната с непроницаеми очи се загледа в него.
— Вашата сила, Консърдайн — забеляза той, — често е по-опасна за притежателя си, отколкото за…
— Честна дума, Сатана — със съжаление отвърна докторът, — размечтах се и ми се стори, че дланите ми са обхванали една шия…
— Аз бих казал, че това е предупреждение — спокойно произнесе Сатаната, — остави… тази шия на мира.
— Нямам друг избор — разсмя се Консърдайн, — понеже тази шия е на мой стар враг, който от десет години не е жив.
Сатаната го изучава още няколко секунди, но предпочете повече да не коментира. После се обърна към мен.
— Вие взехте решение — каза той. — Кога ще изкачвате стълбата?
— Готов съм по всяко време — отвърнах аз. — И колкото по-скоро, толкова по-добре. Дори веднага, ако е възможно. Усещам, че ще ми провърви.
— Консърдайн, подгответе храма — разпореди се Сатаната. — Ева, помолете хората в къщата да се съберат след половин час.
Той погледна след тях. Девойката мина през стената без да каже нито една дума и без да се огледа. Консърдайн предпочете вратата към приемната. Няколко минути Сатаната настойчиво ме разглеждаше. Аз пушех спокойно и чаках да ме заприказва.
— Джеймс Киркхайм — каза най-после той, — казах ви, че ми харесвате. Всичко, което видях във вас досега ме кара да ви харесвам още повече. Но трябва да ви предупредя. Не давайте възможност, на чувството на неприязън или досада към Ева Демърест, да стане причина за някаква, дори и най-малка вреда за нея. Вие не сте човек, който може да бъде заплашван, но… обърнете внимание на това предупреждение.
— Не мисля за нея, Сатана — отвърнах аз, — но признавам, че ме интересува, какво е високото й предназначение?
— Височайшата съдба — отново в гласът му зазвуча неотвратимост. — Най-висшата чест, която може да се падне на една жена. Ще ви разкажа, Джеймс Киркхайм, че да приемете сериозно моето предупреждение. Рано или късно, но аз ще бъда принуден да посетя моя друг свят. Когато това стане, аз ще предам този свят в ръцете на своя син и наследник; негова майка ще бъде Ева!
ГЛАВА ДЕВЕТА
Смятам за едно от най-големите си постижения, успеха си да възприема адското провъзгласение с абсолютно външно спокойствие. Разбира се, бях подготвен. И независимо от кипящите в мен гняв и ненавист, вдигнах чашата и ръката ми дори не трепна, а гласът ми издаде само естествения за такива случаи интерес и удивление.
— Действително, висока чест, сър — казах аз. — Мисля, че ще ми простите, ако изкажа известно недоумение, по повод на избора ви. Смятам, че по би ви подхождала някоя императрица или поне особа с кралска кръв…
— Не, не — прекъсна ме той, но видях, че погълна ласкателството, — вие просто не я познавате. Пристрастността ви е заслепила. Ева е съвършенство, като шедьоврите, които ме заобикалят. Красотата й се съчетава с природния интелект. Притежава смелост и индивидуалност. Ако някои качества, които са необходими за сина ми липсват в нея, то аз ще съумея да ги дам. Той ще бъде мой син. Аз ще го възпитавам. Той ще стане такъв, какъвто го създам.
— Син на Сатаната! — казах аз.
— Собствен син на Сатаната! — в очите му пламна блясък. — Мой истински син, Джеймс Киркхайм! Вие разбирате, че тук няма нищо от рода на така наречената… любов. Е, някаква емоция… има, но само такава, каквато се предизвиква в мен от истински красивите неща. Всъщност, това е изключително въпрос на селективен отбор: тази мисъл възникна в мен отдавна, но с предишните образци… не ми провървя.