Неочаквано усетих някакъв поглед. Някой се намираше зад мен и ме гледаше. Продължих да чета. Мълчаливото разглеждане ставаше непоносимо. Прозях се, протегнах се, станах и се обърнах…
До мен стоеше Сатаната!
От главата до петите бе облечен в алени дрехи. Зад него се виждаха шестима роби. А още двама стояха до отворения панел в спалнята.
— Вие ли сте Сатана? — възкликнах удивено и това ми чувство бе наистина искрено. Бях разглеждал много възможности, но сред тях не бях включил Сатаната сам да лови хора.
— Удивен ли сте, Джеймс Киркхайм — в безизразният глас на Сатаната се долавяше нотка на загриженост. — Аз също се учудих, когато не ми отвърнахте на почукването.
— Аз не чух нищо — отново бях искрен.
Действително ли бе чукал?
— Както виждам, четенето ви е увлякло — продължи той. — Но може би вие се удивлявате, защо вашето мълчание ме обезпокои? Аз преследвам един беглец, един опасен и отчаян човек, Джеймс Киркхайм. Следата ни доведе до тук. Помислих, че може да се е скрил във вашите стаи. Да ви е нападнал и вие да сте пострадали.
Това звучеше напълно разумно. Спомних си, какво необикновено разположение ми показа днес Сатаната. Съмненията ми се разсеяха и леко се отпуснах.
— Благодаря ви, сър — казах аз. — Но никого не съм видял. Кой е този човек?
— Човекът, когото търся, е Кобхъм.
— Кобхъм ли? — погледнах го така, сякаш нищо не бях разбрал. — Но аз смятах, че той…
— Вие сигурно смятате, че той е в огледалната стая — прекъсна ме Сатаната. — Несъмнено сте се чудили и гадали защо съм го затворил там. Той наистина бе един от моите доверени помощници. И много ценен при това. Но неочаквано Кобхъм, на който вярвах и ценях… престана да съществува. В него се бе вселил друг дух, на който повече не мога да се доверявам и който заради това се превръща в определена заплаха за мен.
Сърцето ми замря, когато видях издевателската насмешка в твърдите ярки очи и разбрах, че нарочно бе повишил гласа си, та да се чува и в съседната стая.
— Бедничкия Кобхъм — провлачи думите Сатаната, — нима не мога да отмъстя за него? Трябва да отмъстя. Ще накажа този дух-узурпатор, който го мъчи така, докато той сам не завика, че иска да напусне това тяло. Бедничкият ми окраден Кобхъм. Сега му е все едно, какво ще стане с тялото, което му принадлежеше някога… когато знае, че ще бъде отмъстен.
Сега насмешката звучеше още по-отчетливо. Усетих гърлото ми да се свива.
— Вие казахте, че нищо не сте видели? — запита той отново.
— Нищо — отвърнах аз. — Ако някой бе влязъл в стаята, бих го чул. — Веднага разбрах грешката си и се изругах за допуснатата глупост.
— О, не — каза Сатаната с равния си глас. — Вие забравихте, че сте били увлечени от четенето. Вие и мен не усетихте. Нито когато почуках, нито когато влязох. Не мога да ви подложа на риск. Ще се наложи да разгледаме стаите.
Той даде заповеди на робите си. Преди те да се мръднат, вратата на шкафа с дрехите се разтвори и Кобхъм изхвърча навън. С един скок се оказа на половината път да отворения панел. Проблесна стоманено острие. Още миг и той бе до двамата роби на изхода. Един от тях падна с прерязано гърло. Другият се дръпна, като се държеше с ръце за хълбока и през пръстите му потече кръв.
И Кобхъм изчезна.
Сатаната даде кратка заповед. Четирима от робите се втурнаха към панела. Останалите захванаха ръцете ми с примките на камшиците. Сатаната ме погледна и насмешката в погледа му наистина стана дяволска.
— Аз така и помислих, че той ще дойде тук — каза той. — Затова и му дадох възможността, Джеймс Киркхайм, да избяга.
Така значи, паяжината е изплетена от Сатаната! И той ме хвана с нея. Неочаквано ме обхвана неудържим гняв. Повече няма да лъжа. Нито да нося маска. Никога повече няма да се изплаша от него. Разбира се, той ще ми причини болка. Може и да ме убие. Вероятно се кани да направи и едното и другото. Но сега аз знаех, кой е той всъщност. Цялата му загадъчност се бе плъзнала от него и… освен това имам коз, за който той не подозира. Аз дълбоко въздъхнах и се разсмях.
— И така да е! — казах цинично. — Но аз забелязах, че този път вие не съумяхте да му попречите да избяга. Жалко, че не ви преряза гърлото, вместо да убива този беден ваш дявол.
— Аха — без да изрази никакво негодувание отвърна ми той, — истината започва да се излива от поразения Кобхъм, като водата от скалата, която Мойсей разсякъл. Но вие отново грешите. Аз отдавна не съм се наслаждавал на лова на хора. Кобхъм е идеална плячка. Затова и оставих панела отворен. Той ще ни бяга, предполагам доста дни.