Сатаната се приготви да ме хване и хвърли срещу Консърдайн. Но аз се оказах по-бърз, паднах, извих тялото си и с цялата си тежест ударих яките крака. Той се заклати, стъпалото му се плъзна по края на подиума. Крачка напред, крачка назад в желание да запази равновесието си.
Консърдайн стигна до него и сграбчи веднага гърлото му. Могъщите ръце на Сатаната обвиха противника в немилосърдната си прегръдка. Двамата паднаха и като единно тяло се затъркаляха надолу.
Зазвуча истински вълчи вой. По всички стени на храма се отместиха панелите. И вътре се устремиха робите гълтачи на кефтиу.
— Бързо насам, капитане! — Баркър ме обърна и тласна към златния трон. — Натам! — извика с последни сили и побягна.
Хванах Ева за ръка и ние го последвахме. Той падна на колене и започна да прави нещо до стената. Разнесе се щракване и част от нея се отмести. Видях пред себе си тесен отвор, зад който започваше стръмна стълба.
— Вървете напред! — нареди Баркър. — И по-бързо!
Ева се напъха в отвора. Тръгвайки след нея за последен път през краката на трона погледнах храма. Бе се превърнал в арена на смъртта. Бляскаха ножовете на робите. Хората викаха отчаяно. Навсякъде се водеше отчаяна борба. Консърдайн и Сатаната не се виждаха. Към нас по стълбата бягаха роби…
Баркър със сила ме натика в отвора и почти се приземи на главата ми. Стената се затвори.
— По-бързо! — викаше Баркър. — Боже Господи! Сега ще се добере до нас!
Стъпалата ни заведоха в малка и празна каменна стая. Над главата ни продължаваше шумът на битката. Краката на биещите се, блъскаха по тавана, като палки барабана.
— Наблюдавайте стълбата. Къде е пистолетът ви? Няма го. Добре. Вземете моя!
Баркър ми пъхна пистолета си в ръката и веднага се обърна към стената и започна да я изучава. Аз изтичах до мястото, където стълбата стигаше до стаята. И чух, как горе се опитваха да отместят стената.
— Готово! — Възкликна Баркър. — Да бързаме!
Един от камъните на стената се измести. Ние влязохме вътре и веднага зад нас отвора се затвори. Нищо не виждах в непроницаемата тъмнина. Ние се намирахме в един от дългите и сумрачни коридори, които като улеи пронизваха навсякъде къщите на Сатаната.
Горе борбата продължаваше. После се донесоха пет резки взрива.
И като по команда шумът стихна.
ГЛАВА ДВАДЕСЕТА
Настъпилата тишина, меко казано ни обезкуражи. Петте резки звуци напомняха на изстрели на карабина. Но кой би успял с пет само куршума да прекрати подобна схватка?
— Те затихнаха. Какво значи това? — прошепна Ева.
— Някой е победил — казах аз.
— Сатаната ли? — изплака тя. — Ти мислиш, че е Сатаната?
Не заех, кой е победил в сражението — Сатаната или Консърдайн. Разбира се, отчаяно исках, това да бъде само доктора. Но тъй или иначе, резултатът от схватката би трябвало да бъде в полза на проклетите роби, наблъскани до шията с наркотика. Те бяха въоръжени с ножове и не се замисляха над нищо. Ако Консърдайн бе убил Сатаната, то робите го бяха изпратили без никакво съмнение веднага по следите на господаря си. Но това не посмях да кажа на Ева.
— Дори да е спечелил Сатаната, властта му свърши — казах аз. — Повече не бива да се страхуваме от него.
— Естествено, ако се измъкнем от тук — мрачно се намеси Хари. — Честно казано, повече бих се радвал, ако горе се носеха звуците на голям празник.
— Какво ти става? — запитах го изумен.
— Ами празникът би ги отвлякъл — отвърна той и при това погледна Ева с крайчеца на окото си. — Но сега… какво да ви кажа…
— Бъди така добър и не ме считай за слаба жена, Баркър — ядовито подхвърли Ева. — Не щади напразно чувствата ми. Какво искаше да кажеш?
— Е добре, казвам го направо. Нямам никакво понятие, къде се намираме.
Аз изсвирих с уста.
— Но пътя до тук знаеше, нали?
— Ами — отвърна той — действах наслука капитане. Знаех, че има проход зад тунела и стая накрая на стълбата. В нея Сатаната крие златния трон. Дори веднъж бе погледнал вътре отгоре. Затова реших, че там непременно има изход. Провървя ми и го намерих. Но не знам, как да изляза сега от тук.
— Може би най-добре ще бъде да се движим нанякъде — предложи Ева.
— Разбира се — съгласих се аз. — Имаме само един пистолет. И всеки миг могат да се появят робите.
— Предлагам да се движим надясно — каза Хари. — Ние сме близо до личните помещения на Сатаната. Това поне зная. Дръжте пистолета в себе си, капитане.
Ние внимателно тръгнахме по коридора. Баркър оглеждаше стените, поклащаше глава и си мърмореше неразбрано. А мен нещо ме бе удивило още от онази минута, когато Ева бе изскочила от тъмната страна на амфитеатъра и бе застанала до мен. Сега имах време де си го изясня.