Выбрать главу

Реймънд Фийст, Уилям Форсчън

Доблестен враг

Пролог

Разузнаване

Дъждът беше спрял.

Лорд Брукал, рицар-маршалът на армиите на Запада, нахълта в командния павилион запъхтян като боен кон. Старият плещест и все още як командир махна с облечената в метална ръкавица ръка проклетата коса от очите си и изруга:

— Проклето време!

Боррик, херцогът на Крудий и негов пръв помощник-командир, изгледа стария си приятел с кисела усмивка. Брукал беше корав воин и изпитан съюзник в политиката на Островното кралство, а също така — и надарен пълководец. Но си беше и суетен. Сега например го дразнеше не друго, а начинът, по който буйната му грива се е сплъстила по черепа му.

— Още ли сме болни?

Боррик беше обаятелен мъж на средна възраст, с повече черно, отколкото сиво в косата и брадата. Беше облечен в обичайното черно — единственият цвят, който обличаше след смъртта на съпругата си преди много години — с кафявия табард на Крудий отгоре, с герба със златната чайка и кацналата над нея златна коронка, символ на кралската му кръв. Очите му бяха тъмни и пронизващи, в момента — изпълнени с лека насмешка към яда на отколешния му приятел.

Старият побелял херцог изруга — точно както очакваше Боррик:

— Не съм болен, проклятие! Малко хремав съм само.

Боррик помнеше Брукал още като млад. Гостувал беше на баща му в Крудий и той помнеше смеха му, грубоватия му хумор и блясъка в очите му. Дори след като червеникавокафявата му коса и брада побеляха, Брукал си беше останал жизнерадостен. Едва сега Боррик осъзна колко е остарял.

От друга страна, колкото и да беше остарял, лесно можеше да извади меча и да направи някоя беля. И отказваше да признае, че е болен.

Брукал смъкна тежките ръкавици и ги подхвърли на един от адютантите. Остави друг да свали от гърба му тежката, обшита с кожа пелерина, с която се беше заметнал, за да дойде от шатрата си. Носеше сини панталони и сива куртка, табарда си беше оставил.

— От проклетото време е.

— Още седмица и снегът ще завали не на шега.

— Според съгледвачите ни на север, около Небесното езеро, вече вали — отвърна Брукал. — Трябва да помислим дали да не върнем резервите в Ламът и Ябон за зимата.

— Е, може и да извадим късмет за по-меко време. Мисля да задържим половината. Другите ще наредя да се върнат в Ламът.

Брукал хвърли око на военната карта, разгъната на голямата маса пред Боррик.

— Не са правили кой знае какво напоследък, нали?

— Като миналата година. — Боррик махна с ръка към картата. — Тук дребна схватка, там — набег. Няма доказателства, че се стремят към голяма експанзия.

Боррик се загледа в картата. Нашествениците цурани бяха завзели голям район от планините Сивите кули и Свободните градове на Натал, но през последните пет години от войната като че ли се задоволяваха с удържането на стабилен фронт. Двамата херцози бяха осъществили успешен набег през долината в планините, използвани от цураните за опорен пункт, но оттогава не разполагаха с разузнавателни данни за това, което става зад вражеските линии.

Брукал издуха носа си в един от парцалите за смазване на оръжия и го хвърли в близкия мангал. Месестият му нос беше почервенял и лъснал. Деветгодишната военна кампания беше наложила отпечатъка си върху стареца.

Боррик си спомни за времето, когато за първи път бе съобщено за цуранските нашественици — от две момчета от замъка му, намерили останки от разбития цурански кораб на брега на Крудий. По-късно кралицата на елфите бе изпратила вест за чуждоземци, появили се в лесовете между нейния Елвандар и херцогство Крудий.

Оттогава светът се бе променил: никой вече не се удивляваше на това, че хора от друг свят са нахлули през магически портал. Боррик трябваше да води и да спечели война. Беше добавил с четка и мастило няколко щрихи по картата.

— Това какво е? — попита Брукал. Сочеше една от отметките му от тази сутрин.

— Нова миграция на Тъмни братя. Изглежда, голяма маса от тях се придвижват покрай южните склонове на Великите северни планини. Точат се по една тясна пътека покрай лесовете на елфите. Не мога да разбера какво ги е довело до планините точно по това време на годината.

— Черни души. Не търси непременно логика в тях — отбеляза Брукал.

Боррик кимна.

— Синът ми Арута съобщи за голяма тяхна сила, сблъскала се с цураните, докато обсаждаха замъка ми преди пет години. Но онези Тъмни братя бяха прогонени от Сивите кули от цураните. Тръгнали бяха на север, при съплеменниците си в Северните земи. Оттогава си кротуват.

— Има една възможност.

Боррик сви рамене.

— Слушам те, приятелю.