— Когато оцелявам, не разчитам на предположения — отвърна Денис.
— Отваряй си пътеката с моя кон, иначе до заранта ти ще си този, който ще изостане.
Денис отново огледа леса. Сенките вече се сгъстяваха и едва се виждаше на повече от изстрел на лък разстояние. Снегът беше непокътнат, ако не се брояха дирите, оставени от дивеча.
Всичките му инстинкти говореха против предложението й, но знаеше, че е права. Не можеше да запази тази скорост през цялата нощ и да му останат сили за бой. Наведе се и развърза снегоходките.
— Вземи ги и изчакай колоната. Кажи на Асаяга да ги накара да не спират.
— Не.
— Какво?
— Този стар кон е достатъчно голям за двама ни. Както ти казах, познавам местността. Ще яздя зад теб.
Изкушаваше се да посегне и просто да я смъкне от седлото, но предизвикателството в очите й събуди спомен и той поклати глава. Завърза снегоходките за седлото и се качи, а Роксана се плъзна назад. След миг колебание го прегърна през кръста.
Конят завъртя глава, погледна го и Денис разбра, че ако имаше глас, щеше да извика възмутено. Горкото тъпо животно беше капнало от умора. Денис се наведе, прошепна му окуражително и го смуши. Макар да не можеше да си го признае, топлината на седлото под него беше истинска благодат. Конят бавно пое напред.
Когато мракът се сгъсти, снегът се усили; тежките бели парцали постепенно се смениха с леки и по-сухи снежинки, които затанцуваха треперливо под напора на вятъра.
Денис зърна напред тъмна сянка и дръпна юздите. Изненаданият рогач се надигна и снежната пелена се изсипа от гърба му. Двамата се зяпнаха за миг, после животното бавно затича през дърветата.
— Добър знак — прошепна Роксана. — Никой няма наоколо.
Той кимна. Продължиха още няколко минути в тишина.
— Ловувала ли си тук?
— Преди баща ми да го хване задухът, ме доведе няколко пъти в този проход. Мисля, че беше повече за да видя нови околности: в долината ни винаги имаше предостатъчно дивеч. Яздехме като сега, аз зад него, и той ми разказваше за крале, принцове, за градове със стотици високи вити кули и за огромните кораби, плаващи по топли морета.
Денис я погледна през рамо. На лицето й имаше тъжна усмивка, от спомените за по-щастливо време.
— Това май беше най-дългото, което си казвала, откакто те срещнах.
— А това беше най-дългото, което си казвал, откакто аз те срещнах.
Отново настъпи дълго мълчание. Снегът отново се усили, понякога скриваше гледката дотолкова, че едва можеше да се види на десетина стъпки напред. Преминаха малък поток, конят едва не се подхлъзна на заледените камъни на отсрещния бряг. На дълбочина стигаше едва до прасците, но все пак щеше да е сериозна преграда. Мъжете щяха да се намокрят, а след това трябваше да продължат, ботушите им щяха да замръзнат, студът щеше да изсмуче силите им. Сигурно все някой щеше да се подхлъзне и да се намокри — сигурно смъртно наказание, макар че по друго време щеше да е повод за шеги и весел смях.
Денис спря за миг. Не знаеше колко назад е колоната.
— Защо изобщо не говориш, Хартрафт?
— Да говоря ли? На кого?
— На мен.
— И какво да ти кажа?
— Алиса ти харесва, нали?
Един клон на близкото дърво, натежал от прясно навалелия сняг, изпращя и снегът се изсипа до тях сред рояк разхвърчали се снежинки.
— Асаяга е по-добър от мен в такива неща. По-изискан е.
— Баща ни ми каза за твоята Гвенинт. Съжалявам.
— Само да знаех, че е Корвин — хладно отвърна той. — Трябваше да се сетя, да го подуша. А ми беше на ръка разстояние, седмици наред.
— Само за това ли мислиш?
— За кое?
— За отмъщение.
— И това е нещо. — Тонът му показваше, че за него разговорът е приключил.
— Снощи изгубих баща си. Ако се наложи да се бием с моредел, надявам се да дам всичко от себе си, но да прекарам целия си живот в избиването им… татко щеше да поиска нещо по-друго за мен.
Денис не отвърна.
— Той се тревожеше за теб.
— Дръж дърветата под око.
— Помнеше те като момче с пламък в очите, с любов към приключенията и дори с поетична дарба. Каза, че двамата сте съставяли заедно смешни стихчета. Че си обичал да гледаш залезите, да пееш, вдигал си врява, когато не ти дават да четеш книги.
— Бях момче.
— Не, бил си същият, само че преди много време.
— Нямам нужда някой да ми казва да преодолея станалото — изсумтя Денис. — Върши си работата и дръж дърветата под око.