Глава 16
Сблъсък
Зората беше красива.
Тинува, вторачил поглед на изток, усещаше, че слънцето се е извисило над планинските върхове. Всичко наоколо беше сиво и сиво, снежинките се сипеха на вихрушки. Спомни си как баща му казваше, че когато вали сняг, дори човешките същества могат да видят вятъра, и си беше така. Гледаше как танцуват и примигват снежните стълбчета, по някоя снежинка ще се спре за миг и ще запърха пред очите му, трепкащ кристал от светлина, ще вдиша от топлия му дъх и ще затанцува весело, докато се стапя.
— Утрото е хубаво — промълви Тинува.
— Какво?
Той погледна Грегъри и се усмихна.
— Красиво утро.
— Побъркал си се, приятелю — въздъхна Грегъри.
Тинува го потупа по рамото и жестът му смути за миг смъртния му приятел. Елфът не отвърна нищо. Гласът в сърцето му, шепотът на леса вече му бяха казали достатъчно.
Изчакаха още няколко минути, но не се появи преследвач.
— Сигурно са спрели за почивка — прошепна накрая Грегъри.
Тинува кимна, двамата се смъкнаха от ниската скала и се качиха на коня, оставен за ариергарда. След половин миля елфът избуха като бухал, за да даде сигнал на хората на Хартрафт, че се връщат.
Резервът се беше прикрил добре зад един паднал дънер и двамата спряха. Шестимата мъже станаха и заизтупваха наметалата си. Трима от тях бяха цурани. Водеше ги кралски ефрейтор.
— Нищо — заяви Грегъри. — Оттегляй се.
— Пътят е само на няколкостотин разтега — каза един от мъжете. — И има лоши новини.
— Какви? — попита Грегъри.
— Мостът. Току-що дойде вестоносец. Денис го е превзел, но дървената част е паднала. Таласъми, водени от моредел, са я изгорили.
Грегъри и Тинува слязоха от коня. Елфът бръкна мълчаливо в дисагите, гребна шепа овес и я даде на коня, като го погали нежно по ноздрите и му зашепна извинително в ухото, че са го измъчили толкова през нощта.
— Правим тук засада — заяви твърдо ефрейторът. — Да им спечелим време да оправят моста.
— А каменотрошачката горе? Можем да измъкнем греди оттам — предложи Грегъри.
— Тя е много стара. Гредите са изгнили — тихо каза Тинува. — Ще трябва да отсекат няколко дървета, да направят и скрипец. Ще отнеме часове.
— Тогава слизаме надолу по клисурата и я преброждаме тая проклета река — отвърна Грегъри, но Тинува поклати глава:
— Ние с теб сигурно ще можем, но децата и стариците?
Грегъри седна тежко в снега и изруга. Ефрейторът ги изгледа и попита:
— С колко време разполагаме?
— Не знам — въздъхна Грегъри.
— С малко — отвърна Тинува. — Идат.
— Само вас ли изпрати Денис тук? — попита Грегъри и огледа шестимата.
Ефрейторът кимна.
— Хартрафт иска да ги задържим колкото може повече. Нужен е всеки мъж за сеченето на дървета, правенето на скрипец и барикада, ако не успеем да оправим моста навреме. Един от нас трябва да препусне назад, когато стане сблъсъкът, и да ги предупреди.
— Всички се връщате — тихо каза Тинува.
Грегъри го погледна, а елфът се усмихна, развърза малкия си мях и даде на коня последната останала вода.
— Чухте ме. Връщате се.
Ефрейторът се поколеба.
— Шестима мъже повече може да се окажат решаващи в правенето на моста. Можем да се справим тук.
Ефрейторът погледна Грегъри и той кимна.
— Тръгвайте, ефрейтор — каза Тинува. — Вземи коня ми. Той е нежно същество — боят не му е в кръвта, тъй че го щадете.
— Сър?
Тинува го потупа по рамото и го бутна леко към коня. Ефрейторът кимна с неохота и се качи на седлото.
— Не се задържайте много, сър.
— Ще се върна скоро.
Ефрейторът махна на останалите да тръгват и шестимата скоро се скриха в снега.
— Ти също върви, Грегъри.
— А, не.
— Един повече срещу сто е без значение. Знаеш какво трябва да направя.
Грегъри стана.
— Ти ми беше приятел още от момче, Тинува. Няма да те изоставя точно сега.
— Сегашното е между мен и брат ми. Аз го познавам, Грегъри: той жадува за това от столетия. Ще тръгна срещу него и той ще разбере, че идвам. Гордостта му ще го спре, за да се срещне с мен. Ако победя аз, другите може би ще спрат. Ако не… — Помълча за миг. — Е, ако не успея, останалите поне ще сте спасени, а това е напълно достатъчно.
— Идвам с теб.
— Ще те убият веднага, Грегъри, а това ще ме отклони от дълга ми. Няма да търпят човешко същество да види какво ще стане.
— Идвам с тебе, Тинува.
Тинува пристъпи срещу него. И изведнъж лицето му се преобрази, той сякаш се върна към нещо, което отдавна бе оставил в тези лесове.
— Върви си! — Гласът му бе станал тежък и властен.
— Няма!
Ножът блесна в ръката му, все едно сам беше изскочил от канията. Грегъри изсъска от болка и отстъпи назад стъписан, вдигнал дясната си ръка. Кръвта закана от пръстите му.