— Да те видя с лъка сега, наталецо — изръмжа заплашително елфът.
— Проклет да си! — извика Грегъри и тръсна порязаната си ръка. Опита се да си свие пръстите и кръвта закапа по снега.
— Върви си! — Тинува вдигна камата. — Следващия път ще е другата ръка и ще я срежа така, че никога повече да не можеш да опънеш лък.
Слисан, Грегъри заотстъпва и лявата му ръка зашари за камата, Тинува скочи отново и камата отхвърча и се скри в дебелия сняг.
— Върви по дяволите тогава — изръмжа Грегъри. Отстъпи разтреперан и повтори сломено: — Върви по дяволите.
Тинува се усмихна. Онова, което го беше обзело, бе като някакъв далечен спомен. Беше страховито — този стъписан поглед, това неверие и гняв в очите на другия. Почти му носеше радост и той с усилие го надви и отпусна ръката, стискаща ножа.
— Искам да останеш жив — промълви елфът. — Останеш ли с мен, загиваш. Това е между Боваи и мен, ти не можеш да направиш нищо. Кажи на Хартрафт да оправят моста, да се прехвърлят оттатък и после да го унищожат. Ако всичко се получи, ще намеря друг път назад.
— Ще умреш.
— Дори и дълголетните все някой ден трябва да се изправят пред смъртта — каза Тинува. — Всички умираме още от деня на раждането си. Някои по-рано, други — по-късно.
Грегъри наведе глава и раменете му се разтърсиха. Тинува пристъпи и отпусна ръка на рамото на приятеля си, но без да прибира камата.
— От човешките същества ти беше единственият истински приятел, когото съм намирал на този свят. Ще дойде ден, когато отново ще тръгнем на лов и вятърът ще вее в косите ни, щом тръгнем по дирите на дивеча в Ябон. Хайде, тръгвай, приятелю. — И целуна наталеца по челото.
Сепнат, Грегъри вдигна очи и видя сълзи в очите на приятеля си. Тинува се усмихна, изтри една сълза от очите си и я пусна да капне върху кървящата му длан.
След миг Грегъри се засмя тихо.
— Нищо не се промени. Значи онази приказка за целебните свойства на сълзите на елфите е само легенда!
— Да. Само легенда.
Двамата постояха смълчани за миг. После Тинува вдигна ръка и се вслуша.
— Идват. Бягай кажи на Хартрафт. Бързо!
Думите му отново бяха властни и изпълнени с мрачна сила. Грегъри остана замръзнал за миг. Накрая вдигна глава и промълви:
— До следващия ни лов, приятелю.
Но Тинува вече го нямаше. Беше изчезнал в снега.
— Той е тук.
— Какво, главатарю?
Боваи вдигна ръка и даде знак на колоната да спре. Голун го погледна объркано.
— Тинува. Наблизо е. Чака ме сам.
— Тогава да го прегазим — изсъска Голун. — Не знаем дали Вакар е успял да стигне до моста и го е унищожил. Ако не, те ще са се прехвърлили и сега го събарят. Трябваше да спрем, за да си отдъхнат проклетите таласъми, но вече е близо. Да побързаме, главатарю.
— Вакар е успял. Те са в капан.
— Вие може би го усещате, главатарю. Но аз — не.
— Боваи!
Гласът отекна неземен, понесен от вятъра. Боваи се вцепени. Дори Голун се обърна, пусна юздите и вдигна лъка. Боваи изпъна ръка и му махна да спре.
— Боваи!
Същото смътно ехо, усетено по-скоро, нежели чуто. При все това колоната ездачи зад Боваи се размърда, надигнаха се лъкове.
— Спрете! Всички — изсъска Боваи и погледна през рамо събратята си моредел. — Това е Тинува. Дойде часът на разплатата.
— Той ни бави, печели им време — изсъска Голун. — След това ще се измъкне.
Боваи го погледна и поклати глава.
— Сега е с тях. Въпреки злата им кралица и техните Тъкачи на заклинания, еледел също имат чест. Този път няма да бяга.
Голун въздъхна и наведе глава.
— Вината ще е твоя, ако избягат.
— Преди да е изтекъл и половината ден, ще сме хванали Хартрафт и всички други. — Боваи се обърна към следовниците си: — Ще свърши бързо, братя мои, а след това за мене е честта, и славата — за всички вас. Ще го кажем на Мурад, щом се върнем, и честта на клана ни ще бъде възстановена, щом му поднесем в кошница главите на Хартрафт и Тинува.
Неколцина закимаха.
— Всичко, целия ми дял от плячката, от славата, ви го давам, защото цяла вечност съм чакал за това, което ще сторя сега.
Голун се наведе към него.
— Тогава се бий с него, щом трябва, но ми позволи да заобиколя с колоната до пътя и да довърша Хартрафт.
Боваи го погледна изненадано и прошепна:
— Само няколко минути — и искам всички да видят. Всички.
Голун изруга наум.
— Заповядай на таласъмите и хората да се изтеглят назад — те не трябва да видят това. Могат да отдъхнат от другата страна на хълма, който прехвърлихме.
Голун изръмжа недоволно и ревна на едно от отделенията да върне таласъмите и хората на указаното място. Избраните замърмориха разочаровано и Боваи разбра, че се е наложил — останалите се почувстваха привилегировани и нямаше да пропуснат честта да бъдат свидетели на предстоящия сблъсък. Говорили бяха за него в планинските твърдини стотици зими. Най-сетне Боваи щеше да се изправи срещу своя брат — изменника Морваи.