— Никой да не се намесва — отсече Боваи. — Каквото и да стане. Всеки, който вдигне лък или извади меч, да бъде повален.
Отекнаха одобрителни възгласи, докато нещастниците, на които бе наредено да подкарат таласъмите и хората, се отделиха от строя и поеха назад.
Боваи извади лъка си от калъфа и опипа тетивата. Неколцина моредели подкараха конете към него, забъркаха в колчаните си и заизваждаха стрели.
— Вземи тази: с тази стрела убих Уванта от двеста крачки — каза един.
— Тази стрела е от ръката на Говина, майстора стрелар — каза друг.
Боваи, трогнат дълбоко, кимна благодарно и грижливо прибра двете стрели в колчана си. Жестът им означаваше, че членовете на неговия клан са с него, и го изпълни с гордост. Боят беше и техен. Отдръпна се от групата и вдигна глава:
— Тинува!
Викът му отекна. Ако го беше чул смъртен, мраз щеше да пропълзи по гръбнака му, защото бе като шепот от друг свят — висок и писклив, неземен и изпълнен със злокобна сила.
Вървеше безшумно, понесен сякаш от вятъра. Усещаше, че никога не е бил толкова жив като в този миг. Сянката, помрачавала света му, щеше да се вдигне завинаги и той отново щеше да крачи в слънчевата светлина и под луната, неопетнен от позора.
— Боваи.
Гласът бе много, много близо. Той се напрегна, обърна се… и го видя, застанал насред една поляна, с отпуснатия в ръката лък, снегът се виеше на вихрушка около него, чуваше се само свисъкът на ледените искри, сипещи се по земята.
— Тинува.
Вихрушката се усили и за миг той изпита паника — помисли си, че всичко е илюзия, че брат му е изчезнал. Снегът се разтвори като дръпната завеса и той все още беше там — няма и на десетина крачки.
Боваи направи още една стъпка към него, после Тинува вдигна бавно дясната си ръка.
— Дотук.
Боваи кимна съгласен.
Тинува въздъхна — въздишка, изпълнена с безкрайна тъга — и за много кратък миг сърцето на Боваи се сви от болка. Пред него стоеше брат му — онзи, когото беше обичал някога като никой друг. Макар да не можеше да усети в презрения еледел всичко, което той беше някога.
— Е, как си, братко? — попита Тинува и гневът на Боваи кипна.
— Не съм ти брат. Моят брат Морваи умря в нощта, в която беше създаден ти, еледел. И ти много добре знаеш как и какво бях от деня, в който си замина, както и аз знам как и какво беше.
Тинува кимна.
— Аз убих Кавала.
Боваи сви рамене.
— Твърде амбициозен беше, за да оцелее. Ако ти не го беше убил, след като се справех с теб, сам щях да му прережа гърлото.
— Не ми се наложи да стигам дотам. Достатъчно е, че го убих.
— Както аз ще те убия сега — промълви Боваи.
— Това ли искаш?
Боваи се поколеба, а Тинува направи още една стъпка към него, все така без да вдига лъка. Боваи надигна своя, но спря и се напрегна.
— Ти беше някога от Народа. Знаеш, че това, в което се превърна, е мерзост за всички ни. Ти си изменник на своята раса. Честта ни изисква да загинеш. Въпросът не е какво аз искам; въпросът е какво трябва да направя — изсъска накрая Боваи.
Тинува отново въздъхна.
— Значи няма какво повече да си кажем.
Гласът му беше тих, но изпълнен със сила — сила, която Боваи помнеше от някога и която го накара да потръпне. Защото това беше Морваи, когото някога беше обичал, но когото сега бе длъжен да убие, и цялата слава, принадлежала някога на Тинува, щеше да е негова. Щеше да върне честта си, кланът щеше отново да е цял, а Тинува можеше да бъде погребан като брат, който най-сетне се е върнал — през смъртта — при своята кръв.
— Да започваме, „братко“ — изръмжа Боваи и отстъпи назад. Снегът отново се завихри, сякаш страстта между двамата бе разбудила вятъра. Покрай Боваи изсвистя стрела, само на педя от главата му. Той затича през голото сечище, отново слял се с вятъра, обърна се, зърна за миг смътната сянка и пусна тетивата. Ловът между братята бе започнал.
— По дяволите, завържи го, стегнете го!
Денис се провря между мъжете, смъкна си ръкавиците и помогна да стегнат клупа около дънера. Един от хората му изруга и пусна разкървавените си ръце, с които бе стискал въжето. Денис уви още веднъж въжето около дънера, дръпна силно и се напъна да го задържи, докато двамата зад него увиваха другия край около една от каменните подпори и го затягаха.