Тя го погледна с очи, премрежени от сълзи, и прошепна:
— Никога не си ми казвал, че ме обичаш. Но виждам как ме гледаш.
— Не ти го казах, защото не мога — призна той. Взря се в очите й и неговите също се напълниха със сълзи. — Но ти проникна в сърцето ми и знаеш какво чувствам. — Отстъпи назад и добави: — Хайде стига за това: всяко забавяне само усилва болката.
Обърна се, изрева някаква заповед и бойците му се отдръпнаха от кралските войници. Стиснаха си ръце за последно и тръгнаха — и много цурани отдаваха чест, докато минаваха покрай Денис. Тасему пристъпи към него и му протегна ръка.
— Довиждане, приятелю.
— Довиждане.
— Дано не се видим повече в тази война — добави колебливо цуранският щурмови водач, отдаде отново чест и след миг зарева на хората си.
Всичко това напомни на Денис за Юрген: за грубостта към някого, сърдечното потупване по рамото на друг, докато бойците се строяват.
— Също като Юрген — промълви Грегъри, който бе застанал до Денис.
— Да. Точно за това мислех.
— Знаеш ли… Юрген щеше да го хареса.
— Да. Щеше.
— Баща ти също — добави Грегъри.
Асаяга закрачи твърдо пред строя, отново като на цурански строеви плац, а Тасему изрева заповед „мирно“. Последва бърз преглед, Асаяга кимна одобрително и прозвучаха още команди.
Шестима мъже пристъпиха две крачки пред колоната с наведени глави, след това затичаха надолу по склона.
— Авангардът на съгледвачите — каза Грегъри. — Богове, колко бързо се учат.
— Дано Тасему да се окаже прав — каза Денис.
— За кое?
— За това да не се срещаме отново.
Грегъри не отвърна нищо.
Колоната потегли, конете, на които бяха качили ранените цурани, бяха в средата. Много от жените и децата от крепостта на Волфгар заплакаха, без да крият сълзите си.
Асаяга погледна през рамо към Денис и кимна. Денис остави Грегъри и догони цуранина.
— Не забравяй: избягвайте сблъсъци, докато не преминете през кралския фронт. Обеща ми го.
— Това заповед ли е, или молба, Хартрафт?
— Ти си знаеш.
Асаяга се усмихна и кимна.
— Тогава една молба и от мен, Денис.
— Какво?
— Войната между двата ни народа може да продължи още години. И двамата служим на един фронт. Ако дойде ден, в който отново се видим, сред горите или на открито поле… — Гласът му заглъхна.
— Да се оттеглим — предложи Денис.
— Да — промълви след колебание Асаяга. — Да, мой доблестен приятелю.
Денис кимна и му подаде ръка.
Асаяга я стисна здраво, после я пусна. Алиса се приближи до Денис — Роксана бе до нея — и го прегърна през кръста, а той отпусна ръката си на рамото й. Жестът му го изненада, но получи отплата за утехата, която й предложи. Погледна през рамо и видя как Роксана гледа Асаяга и сестра си с усмивка, макар по бузите й да се стичаха сълзи, докато цураните отминаваха покрай тях.
Очертана от вечерното слънце, колоната прехвърли билото и се скри от очите им. Светът изведнъж стана някак странно опустял. Денис изчака, докато се спуснат долу на пътя, след което бавно се обърна към гората и каза:
— Тръгваме. Сержант Юрген…
Замълча и огледа струпалите се около него мъже. Обърна се към Грегъри.
— Него вече го няма, нали?
Грегъри промълви тъжно:
— Да, Денис. Юрген вече го няма.
Ефрейтор Дженкинс застана в челото на колоната и зачака заповедта за тръгване.
Денис го погледна, огледа бойците, жените и децата, които чакаха зад тях, всички, които зависеха от него, за да ги отведе към спасението.
— Сър, да поведа ли следотърсачите? — обади се Дженкинс.
Денис помълча за миг, после се усмихна.
— Не. Ще водя аз. Да се прибираме у дома.
Епилог
Събиране
Денят беше топъл.
Капитан Денис Хартрафт от Висок замък, скуайър на твърдината на Волфгар, заслони очи да погледне към вечерното слънце, гаснещо зад планините, обрамчили долината.
Излезе бавно от гората, с лъка на рамо. Плячка не носеше, макар да беше срещнал не един сръндак. Килерите бяха пълни с провизии, долината беше богата на дивеч и Той нямаше никакво желание да опъва лъка в тази топла есенна вечер. Ловът беше само повод да остане насаме в тишина и да размисли. Разговорът му с Алиса тази сутрин го беше тласнал към размишления за странните обрати на съдбата, които го бяха върнали в тази долина след края на войната. А децата тичаха и вдигаха врява из цялото укрепление. Чудеше се понякога защо шумът, който вдигаха, му се струва много по-стряскащ от грохота на битките. Усмихна се, щом се сети как най-голямото му момче, Юрген, се опита да вдигне бащиния си щит, макар да беше едва четиригодишно.