Денис го изгледа подозрително.
— Не беше обида, Хартрафт. Исках само да кажа, че съдбата е решила друго.
— Баща ми и дядо ми преградиха главния вход, после двамата заповядаха с Гвенинт да избягаме през спасителния тунел с думите, че някой трябва да доведе помощ. Аз отказах. — Замълча за миг, загледан в короните на дърветата. — Нещо ме удари отзад. Винаги съм подозирал, че беше Юрген, макар че до самата си смърт той така и не си го призна. Събудих се извън замъка с Юрген и няколко от мъжете ни.
— А Гвенинт?
— Тя беше коленичила над мен — и точно тогава от тъмното я улучи стрела. — Денис наведе глава. — Умря в ръцете ми.
— Хартрафт. Макар че думите ми може да прозвучат кухо, съжалявам. Войната би трябвало да е доблестен акт между мъже, избрали да се бият.
Все така с наведена глава, Денис изсумтя презрително.
— Цуранино, кога за последен път си виждал горящ град или село, плячкосано от прегладнели войници, или тялото на момиче, лежащо в снега, и стрелата на арбалета в гърба й е благословен край на болката й?
— Знам — прошепна Асаяга. — Знам.
— Знаехме че вие, цураните, идвате, но мислехме, че все още сте на няколко дни път от нас. Двамата с Гвенинт се бяхме врекли да се оженим и сменихме датата за нощта, преди да тръгна на война. Дядо ми имаше патрули, които обикаляха напред, за да пазят проходите към долината ни и да ни предупредят за всяко приближаване на врагове, но така и не ни предупредиха. Представа нямам как и защо патрулът на прохода ни провали.
Асаяга се размърда неловко.
— Не бях там, заклех ти се, Хартрафт.
Денис кимна.
— Но все пак чух нещо за това.
— Какво? — Очите му се впиха в Асаяга.
— Атакуващата колона е намерила четиримата ви мъже мъртви в прохода, водещ в долината. Един от щурмовите водачи говореше за това. Каза, че един бил с кама, забита в гърба, другите нямали рани и подозираше, че са отровени.
— Никога не бях го чувал — каза хладно Денис.
— Казвам ти само какво чух край лагерния огън, много след това.
Денис седеше, загърнат в мълчание, и Асаяга разбра, че тази кратка вест, бавила се цели осем години, докато стигне до него, го е потресла дълбоко.
— А този щурмови водач? Жив ли е?
Асаяга поклати глава.
— Мъртъв. Смятат, че ти си го убил в една от вашите засади, преди три години.
— Добре. — Каза го ледено.
— Това не променя случилото се — отвърна Асаяга; едва сдържаше гнева си, защото стотникът беше от неговия клан.
— За мен ги променя.
— И като убиеш последния цуранин, участвал в онази битка, тогава какво? В името на всички богове, те и бездруго сигурно вече са мъртви. Загинали в бой, или от премръзване, от болест, удавени; или се скитат полудели из горите. Тази война отне хиляди мъже от моя народ, Хартрафт. Ще останеш ли някога доволен, че си свършил?
— Когато погребем последния от вас, или когато най-сетне се махнете.
— Не можем да се махнем.
— Защо? Порталът е отворен; просто се махнете.
— Вие можете ли да се махнете?
— Вие сте на нашата земя, по дяволите!
— Не защото искам да съм тук. Също като теб, имам властници над мен. Тук съм, защото кланът ми заповяда. Мислиш ли, че искам да съм тук? Вашите кралски войници нямат и най-смътна представа какво стои зад това. Представа нямате за клановете, за съперничеството, за онова, което някои наричат „Голямата игра“, която е зад цялата тази лудост. То е много над теб, над мен, над нашите хора, дори над самата тази война. Само някой идеалист ще е толкова глупав да повярва, че целта на тази война е просто да ви завладеем. И смея да твърдя, че от вашата страна има не един принц, готов да продаде собствения си брат и хилядите, които му служат, стига да може да се издигне в играта на кралете. — Асаяга погледна елена, с празните му очи и топлината, вече изцедена от тялото. — Всички сме пионки, Хартрафт, всички до един. — И щом го каза, Асаяга изпита срам, че е издал горчивината си.
Денис го погледна и бавно поклати глава.
— Но твоето семейство е в безопасност, докато моето е мъртво, земята ми е завладяна, замъкът ми е в развалини: това е разликата между нас, цуранино.
— И ти ли си мъртъв, Хартрафт?
Денис го зяпна.
— Не се опитвай да бъркаш в душата ми, Асаяга. Не си ми приятел и не търся съвета ти. Последният, комуто щях да позволя да се доближи до мен, умря преди месец, цуранско копие прободе сърцето му.
— Чух, че Юрген е бил великолепен воин: чух как е спасил живота на онзи млад войник, дето помага на жреца.
— Замяната не е кой знае каква.
— За момчето е. Ще го носи в себе си до края на живота си.
— Така се надявам.
— Три пъти някой стъпваше пред мен, за да поеме стрелата или меча, който трябваше да ме убие. Ще нося душите им с мен. — Гласът на Асаяга бе натежал. — Това е естеството на войната и взаимната обич по време на война. Докато се оттегляхме насам, видях как един от твоите мъже рискува живота си, за да спаси един от моите.