— Това нищо не означава. Зноят на битката, нищо повече.
— Не съм съвсем съгласен.
— Не обичам идеалистите, Асаяга. Не търси нещо повече от това. Седя до тебе, защото така се налага.
— И аз не искам да си ми приятел, Хартрафт. Не се сприятелявам с бездушни хора. Ние сме мъже и като мъже признаваме, че възмездието има своето място, но да живееш заради това и за нищо друго? Не е кой знае какъв живот, Хартрафт. Не бих искал такъв живот.
Последните думи ги каза рязко, взрян в очите на Денис, и този път почувства, че го е улучил в сърцето, защото Денис наведе очи. Последва миг неловка тишина, прекъсната най-сетне от тропота на идещите към тях коне. Денис се стегна и инстинктивно посегна към лъка, но Асаяга вече беше зърнал групата, яздеща към тях, и стана.
Алиса, с развята на раменете дълга бяла пелерина, дръпна юздите. Следваха я Роксана и Волфгар.
Асаяга видя блясъка в очите й и въпреки усилието си да покаже сдържаност разбра, че е издал, че появата й го е развълнувала. Играта между двамата продължаваше от седмици — едва си разменяха по някоя дума, но винаги ги имаше потайните погледи, мигновената усмивка и почти показното, пресилено безразличие.
— Първият ти елен, нали? — попита Роксана, слезе от коня и отиде до животното да го огледа.
— Как разбра, че съм го убил аз?
— Двамата тръгнахте с по дузина стрели в колчаните, цуранино, а сега ти имаш единайсет.
Волфгар се засмя.
— Понякога си мисля, че трябваше да се роди мъж.
Тя погледна баща си презрително и каза:
— Добър удар. Качете го на моя кон.
Без приказки Денис вдигна животното и го метна на задницата на коня, който заскача нервно при миризмата на кръв, докато Роксана не го укроти с твърда ръка.
— Не бива да излизаш на езда — обърна се Денис към Волфгар.
Старецът се закашля, наведе се от седлото и се изплю.
— Денят е достатъчно топъл. Не мога да стоя вечно в кафеза. Проклет да съм, ако умра от една езда. Мога да измисля само два по-хубави начина да пукна и предпочитания метод да напусна тоя свят няма да го обсъждам пред дъщерите си, тъй че млък и престани да ми се правиш на бавачка на старец.
Наведе се и плесна леко Денис по врата.
Асаяга забеляза погледа в очите на Денис, мигновената топлота към отново намерения стар приятел и как протегна разсеяно ръка да потупа Волфгар по коляното. Видя също как ги гледа Роксана, но Денис не я забеляза: погледът му се беше отместил към Алиса.
Жегна го ревност и това го притесни. По време на престоя им Алиса се държеше отчуждено, държеше се като дворцова принцеса, длъжна да забавлява гостите, но явно чувстваща, че достойният да привлече вниманието й все още не се е появил. Но в този момент, щом го погледна, той се зачуди. Беше се усмихнала на вниманието, което й обърна Денис, след което завъртя коня си и погледна Асаяга в очите.
— Тази нощ ще направим пир, Асаяга. В чест на първия ти улов. Това е стара традиция.
Той се поклони официално.
— Не можем тази нощ, милейди. Постът за Деня на опрощението започва по залез-слънце и свършва утре по залез.
— Това какво е? — попита Волфгар.
— Наша традиция за празничния ден на бога Хилио, Съдника на живота. Ден, в който всеки остава сам за пост, размишления и търсене на прошка за греховете, сторени през последната година. — Усмихна се леко на Алиса. — Не съм напълно сигурен дали е точният ден, защото пообърках отчитането на времето, откакто срещнахме отряда на Денис, но мисля, че е близо. На нашия свят се празнува с първото новолуние след средата на зимата. Мисля, че богът ще прояви търпимост.
— Тогава като свърши постът ви — предложи Алиса.
— Благодаря ви, милейди.
— Можете да изберете кой да седне до вас.
Той се усмихна.
— В такъв случай, разбира се, ще помоля да бъдете вие, милейди. Тя се засмя.
— За мен ще е чест.
Обърна се, но погледът й се задържа за миг върху него и сърцето му се разтупка. Беше деликатният знак, за който беше чувал да споменават поетите, погледът на жената през рамо, с леко сведени очи, знакът, че наистина се интересува от него.
През тези дълги девет години, откакто стоеше заклещен на този свят, Асаяга нито веднъж не бе изпитвал такова нещо. Като всички мъже от частта си, неведнъж беше прибягвал до услугите на вървящите след войниците жени, но онова бяха мигновени неща, без никакво значение. Сегашното беше друго и той се зачуди дали тук няма да се намери някоя, която да докосне сърцето му след толкова години самота.