Мигът се изпари като дим, щом тя бавно подкара коня и подвикна на баща си да се връщат в укреплението.
— Ще се върна, когато съм добре и се оправя — тросна се Волфгар, без да откъсва очи от Асаяга.
Асаяга се озърна зачуден дали Денис и Роксана също са забелязали мига и разбра, че са. А след това се замисли дали Алиса просто не си играе на флирт и дали не е разчел твърде много в току-що случилото се. Но все пак долови хладината на Денис и почти насмешливото презрение на Роксана, когато тя подкара след сестра си.
Волфгар гледаше след двете момичета, докато те яздеха между дърветата и надолу по склона. Асаяга можеше да долови силната любов на стареца — на лицето му се бе изписала малко тъжна усмивка, сякаш си спомняше нещо отдавнашно. Старият бард въздъхна, обърна се и видя, че двамата са го хванали в миг на слабост.
— Ще ви помоля за услуга — въздъхна старецът.
— Винаги — отвърна Денис.
— Пазете ги.
— Разбира се.
— Не мисля, че ме разбра съвсем. Двамата знаете какво ще стане скоро. Враговете ви няма да ви оставят тук на мира. Подозирам, че вече имат наблюдатели на северните проходи. — Посочи през дърветата към ясно откроените в далечината върхове. Най-високият се губеше в облачна пелена. — Ако не днес, ще са там, когато бъдете готови да тръгнете.
— Изпратих патрули — отвърна Денис. — Подстъпите, които ми каза да пазим, са под наблюдение.
— Дори патрулите ви няма да видят нищо.
— Едва ли ще е в следващите седмици, може би чак напролет — подхвърли Асаяга.
— Дано — отвърна Волфгар. — Бих искал работите тук да продължат малко по-дълго. Преживях има-няма дванайсет хубави години в тая долина. Странно място за мен, в чиято чест тостове вдигаха някога в кралския двор, така да ми се извърти животът. — Засмя се и поклати глава. — Първите години се криех тука, мислех, че ще полудея. Пасмина пияни негодници, на които да си пея баладите. О, смятаха ме за доста забавен, иначе все някой щеше да ръгне камата между ребрата ми, разбойници проклети. Но годинките се извъртяха, малките пораснаха, станаха млади дами и сега…
Гласът му заглъхна, старецът наведе глава и Асаяга видя сълзите в очите му.
— Човек не може да разбере колко бързо се нижат годините, докато не ти дойде на главата. На вашите години човек си мисли, че има всичкото време на света. После един ден се събуждаш и виждаш първите бели косми в брадата си, но още се чувстваш силен, още можеш да изклатиш някоя пачавра и да я накараш да се кикоти на заранта, още си мислиш, че целият свят е твой. А после един ден гледаш: момичетата, дето си гонил с такава жар, ами те вече гонят сополанковци, които са дечица за тебе, защото са си точно дечица в сравнение с теб!
— Още има огън у тебе — подхвърли усмихнато Асаяга.
Волфгар вдигна треперещата си ръка.
— Бокала едва държа на пира, без да се оплискам с него: години минаха, откак можех да ги свия тия пръсти около лютнята, да не говорим за пълното задниче на някое сладко слугинче. Тъй че не ме лъжи, момко. Макар да те благославям, че се опита.
Погледът на стария бард се плъзна към планинските ридове.
— Ей от оня проход ще дойдат. Трудно се пази, много е широк на върха. Когато ударят, хванете прохода на запад; не вярвам да го знаят. Роксана може да ви заведе. Вземете всички с вас.
— Ще ни водиш ти — отвърна загрижено Денис, но Волфгар поклати глава.
— Последната ми жена е погребана тук. Най-щастливите ми спомени са оттук. Мисля, че ще остана.
— Не — отсече Денис. Гласът му беше пълен с горчивина. Волфгар се отпусна в седлото и треперещата му ръка се опря на рамото на Денис. Асаяга усети болката и го разбра. Денис си нямаше никого, мислеше си, че е съвсем сам, а после по чист каприз на съдбата бе намерил отдавна изгубен приятел от детството. Още по-тежко щеше да му е, ако го изгубеше наново.
— Знаеш, че така трябва да бъде — отрони Волфгар. — Само ще ви забавя, а и все едно, първата студена нощ със сигурност ще ме убие. Предпочитам да умра в залата си за пирове, с писаните ми балади пръснати по масата и с хубава чаша медовина в ръка.
Усетил погледа на Асаяга, Денис наведе глава и прошепна:
— Да. Прав си, по дяволите. Съжалявам, че изобщо го намерих това място.
— Аз — не. Войната бездруго се приближаваше. На север нещо се мъти. Щеше да е само въпрос на време, преди да дойдат тук. Мисля, че е дар. Знам, че момичетата ми ще са в безопасност, както и другите жени и деца. Точно това ме безпокоеше, откакто изчезнаха тукашните мъже. — Волфгар го потупа по рамото. — Затова ви моля да ми пазите момичетата. Знам какво става с момичета, тръгнали с войници. Искам да получат нещо по-добро. Обърна се към Асаяга.