Слънцето все още не беше прехвърлило източните ридове, но планинските върхове на север и запад вече сияеха, окъпани от ярката розовина, заблестяла по увенчаните със сняг висини. Облаците в небето бяха блеснали от отразената светлина на зората, бързо сменяха цветовете си до ярко златно и най-сетне слънчевият диск изплува на хоризонта, за да метне дълги сенки през загърнатата в сняг долина.
Асаяга, вече отишъл при хората си, свали шлема и го постави до краката си, след което се смъкна на колене върху разкаляната пръст и — сведе глава, така че челото му опря земята. И запя, тихо и монотонно.
Мнозина кралски войници стояха до отворената порта и гледаха с любопитство.
Няколко минути цураните продължаваха да пеят, ставаха понякога, после отново коленичеха. Двама от тях, застанали зад редицата, бяха запалили малък мангал и ароматът на тамян се понесе от вятъра, щом го преместиха пред групата и го поставиха на земята.
Откъм полето на север се връщаха последните цурански стражи, от наблюдателния пост горе на прохода, за да се включат в строя. Свалиха шлемовете си и се поклониха, след което се включиха в молитвите.
— Кой е заместил поста горе? — обърна се Тинува през рамо към Денис, застанал до него да погледа церемонията.
— Тази сутрин пратих младия Ричард и Хансон при Лутар и ефрейтор Бевин.
— Ричард?
— Крайно време беше момчето да се включи в задълженията тук — отвърна Денис с тон, който ясно показваше, че не желае повече да обсъжда въпроса.
— Днес едва ли ще е много лошо горе — подхвърли Грегъри.
— Още няколко топли дни и може да имаме проблеми. Искам преден патрул отвъд прохода, да се провери какво става там, щом свърши свещеният ден на цураните.
— Вече помислихме за това — каза Грегъри.
Тинува огледа кралските бойци, струпани при портата, и попита:
— А къде е Корвин?
— Не знам — отвърна Денис. — Усамотил се е някъде в размисъл сигурно. Защо?
— Просто много го няма напоследък.
Денис отново погледна групата.
— Другия път като излезе, проследете го.
Молитвите започнаха отново.
— Какво по дяволите вият ония там? — попита Денис.
Тинува килна глава и се заслуша. Оскъдните му познания на цуранския се бяха подобрили значително през последните няколко седмици. Като на повечето от неговата раса, слухът му беше много по-остър за фините нюанси на звуците, за тънкостите в произношението, всичко това — съчетано с почти съвършена памет.
Кимна замислено, трогнат от думите на песента, и започна да превежда шепнешком:
Гласът на Асаяга заглъхна и той отново се поклони и опря чело в земята. После песента започна отново.
Асаяга стана и се обърна към димящия мангал. Бръкна в туниката си, извади малък хартиен свитък и благоговейно го положи върху въглените, за да пламне.
— Какво е това? — попита Денис.
Тинува му даде знак да замълчи.
— Приеми нашите другари, които паднаха тази година — каза Асаяга с поклон пред мангала. — Прибери ги в райските градини, за да познаят мир и блаженство.
— Имената на падналите от ротата му, най-вероятно — прошепна Тинува. — Снощи беше молитва за прошка. Вярват, че димът отнася посланието в небесата и при техния бог.
Асаяга се поколеба за миг, очите му пробягаха към Денис, след което продължи.
— Какво казва? — попита Денис, щом пеенето започна наново.
— Не знам дали държиш да го знаеш.
— Кажи ми.
— Каза: „И нашите врагове, които доблестно се бият с нас, и които ние сме убили, дано и те познаят мир и блаженство в селението на своите богове“.
Денис го зяпна стъписан.
— Точно това каза — подхвърли Грегъри.
Денис замълча. Асаяга улови погледа му за миг, но после се обърна. Цураните започнаха един по един да се изправят, заставаха пред мангала и тогава ножът блясваше над пръста и парата се вдигаше със свисък от кръвната жертва.