Така започна Денят на опрощението и все повече кралски войници идваха и заставаха мълчаливо, гледаха и си шепнеха какво правят цураните и какво гласи молитвата им.
Ранното утро беше студено и Ричард едва се тътреше нагоре към прохода. Дъхът му се сбираше на облак пара пред устните му, докато се катереше по пътеката. Най-сетне стигна до колибата, в която мъжете от наблюдателния пост влизаха да се постоплят и нахранят.
Хансон, спътникът му, затъпка с крака да ги постопли, а Ричард надникна вътре. Огънят догаряше, затова той хвърли цепеница в жаравата и я разрови. После излезе навън и каза:
— Ти ще изчакаш тук да се стоплиш и да сгрееш супата. Аз ще ида да им кажа, че сме тук.
Хансон не възрази и влезе в колибата, а Ричард тръгна да смени Лутар и Бевин от поста горе на скалата, над северната страна на прохода.
Двамата се бяха присвили, плътно загърнати в тежките наметала, но стояха нащрек и се обърнаха с извадени оръжия, щом чуха скърцащите му по снега стъпки.
— Нещо ново? — попита той.
Мъжете се изправиха, разкършиха се, Бевин разтърка разсеяно рамото си, което го мъчеше, откакто един цуранин го беше пробол с копие предната година.
— Тихо е, освен вълците — отвърна с прозявка Лутар.
Това беше първият наблюдателен пост за Ричард високо в планината и макар че нямаше да си го признае, беше възбуден, че му възлагат тази отговорност. С Хартрафт не си разменяха нито дума, освен заповедите и обичайното кастрене от деня, в който Юрген загина, и младежът тайно се надяваше, че това важно назначение означава, че командирът е на път да му прости.
Гледката от скалата беше величествена — планината се спускаше надолу през голите скалисти склонове към линията на дърветата на повече от хиляда стъпки. Далече зад дърветата се простираха равнини и в ясния утринен въздух той успя да зърне нещо, приличащо на стадо пасящи диви коне. Следващата верига върхове, на повече от десет левги оттук, се издигаше сурова и назъбена; изглеждаше толкова близо, че като че ли можеше да протегне ръка и да я пипне.
Всичко беше покрито със сняг, утринната светлина огряваше планинския склон и покритите с лед дървета така, сякаш боговете бяха застлали света с килим от диаманти и рубини.
— Храната готова ли е? — попита ефрейтор Бевин.
— Хансон е с мен. Вече трябва да е сложил котлето да ври.
— Бих предпочел ейл сега — въздъхна Лутар.
— Ами, смяната ни ще е тази вечер — отвърна Ричард.
— Проклетите цурани с техните свещени надувки. Трябваше да ме сменят още снощи.
— Те пазиха в нощта на Зимния пир — подхвърли Ричард.
— Аз не бях тогава на пост, тъй че майната им. Вече от четири дни съм тука, без пиене.
— Стига си хленчил — каза Бевин. — Хайде да идем да се стоплим.
Лутар изръмжа и заслиза предпазливо по ската към колибата.
— И си отваряй очите, момче — каза Бевин.
Ричард се усмихна.
— Слушам.
— Ще пратя Хансон по обед да те смени. И помни, момче, стой ниско, не се движи много и стой буден. Наблюдавай по върховете, а също равнините долу. Могат да пратят съгледвачи през върховете и да ни заобиколят.
— Ясно, ефрейтор.
— Трудно е да се разбере, но ей там, под линията на дърветата, нещо като че ли е направило пътека. Може да са просто онези диви коне, но искам да го наблюдаваш много изкъсо. Ако ти се причуе нещо странно или видиш птици да прехвърчат над дърветата, или просто нещо, което не ти се струва да е наред, връщаш се и ми казваш.
— Слушам, ефрейтор.
— Добре, момче. Слизам за топлата супа и после — спане.
Ричард се усмихна. В гласа на Бевин почти се долавяше топлина и тя сгря сърцето му. Бевин беше единственият, който го взе под крилото си и му показа няколко хитрини за оцеляване след смъртта на Юрген: другите от отряда просто го бяха отрязали.
Той се пъхна в процепа между двете канари, седна на кожите, оставени от Бевин и Лутар, и придърпа бялото си наметало на раменете и главата си. От сто стъпки разстояние щеше да бъде почти невидим и след няколко минути дори се почувства удобно, а изпитваше и тръпка на възбуда заради отговорността, която му бяха възложили. Всички мъже от отряда на Хартрафт, впрочем и цураните също, сега зависеха от него и той изпъчи гърди от гордост, щом си помисли, че стои на пост, докато другарите му спят или изпълняват своя ритуал.
През седмиците, откакто бяха заедно в долината, беше започнал да се възхищава на цураните. Зачислен към брат Корвин, беше преживял много часове, помагайки му в грижите за четиримата ранени цурани и тримата кралски войници, оцелели след тежкия поход до долината. По един от всяка група беше умрял, но момчето, което Корвин бе заявил, че ще спаси, наистина успя да оживее, кракът му почти беше зараснал и макар че Осами щеше да куца до края на живота си, поне щеше да живее.