Двамата се бяха помъчили да се научат един друг на езиците си и макар разговорите да не стигаха по-далече от храната, майсторството на цуранина в играта със зарове и непохватни насмешливи закачки към слугинчетата, Ричард чувстваше, че би могъл да нарече Осами свой приятел.
Когато приказките в спалното обръщаха на шепнене какво да се прави с цураните, след като напуснеха долината, Ричард се чувстваше объркан. Някои казваха хладно просто да избият цялата им пасмина, щом излязат на открито, като го направят с изненада, през нощта. Други заявяваха, че след всичко, което се бе случило, може би наистина ще е най-добре открит и честен бой и че дори би могъл да се реши с двубой между Асаяга и Денис, а после двете групи да се разделят по отделни пътища. Най-сетне имаше и неколцина, които казваха, че цялата тази работа е безумие и че трябва просто да се разделят и да си кажат, че е свършило наравно. Ричард с цялото си сърце стоеше зад това мнение, но при положението си в отряда след смъртта на Юрген /беше достатъчно разумен, за да си мълчи.
Кошмарният миг със смъртта на Юрген се връщаше всеки път, щом заспеше — как сержантът сякаш увисна във въздуха над него, копието, зацапано с кръвта от сърцето му, очите, които гледаха в неговите, леката усмивка, докато светлината напускаше очите му.
И Хартрафт. Как го поглеждаше командирът, студенината, която така и не се прекърши през последния месец, тя също го изтезаваше.
Часовете се точеха лениво. Понякога ставаше да се поразкърши и отново сядаше. Някъде към средата на утрото му се стори, че вижда нещо да се движи долу в равнините. Заслони очи и се напрегна. Почти приличаше на конник, зърна го само за миг — като че ли гонеше втори кон, после дърветата на по-ниския склон, на няколко мили от мястото му, скриха гледката.
Дали да не извика Бевин?
Реши да изчака, да остане неподвижен и да гледа, но изтекоха няколко минути и се зачуди дали очите му не го лъжат, да са били просто два коня, без ездач на втория. Знаеше, че ако няма какво да покаже, ще изглежда глупаво.
Отпусна се отново. Странно как се получи всичко. Беше очаквал, че войната ще е нещо по-друго: строени армии, храбри пиконосци отпред в пълна броня, зов на тръби, развети знамена, възможността да изпълни всички свои детски мечти за слава.
А в последния месец вместо свирепото клане из горите беше виждал мъже, тътрещи се като пребити животни в поройния дъжд и вятър, дългите и изтощителни часове на бягство, с ужаса по петите, онова брутално убийство на трола, който квичеше от ужас, докато животът го напускаше; накрая — последното, убийствено катерене по планинския склон.
Нямаше ги тръбите и знамената, името му, написано в депешата за повишение, нямаше го сърдечното мъжко братство край лагерния огън. А колкото до врага, той беше момчето Осами, на неговите години, също толкова уплашен като него, двамата тайно деляха бутилка бренди, хвърляха заровете и въртяха комар за няколкото медни петака, които Осами ценеше като скъпоценни камъни. И тези безкрайни уморителни прегледи, носенето на дърва и влаченето на дивеча, който ловците са донесли във форта.
Чу зад себе си гласове и се обърна. Не можеше да види нищо, тъй като бивакът беше скрит добре на обратния склон, но му се стори, че е брат Корвин — чу гръмък смях, няколко откъслечни думи от Бевин, зарадван, че монахът, изкачил толкова път, се е сетил да донесе мях с бренди. Понечи да стане и да иде при тях, но си помисли, че ще е най-добре да си остане на поста и да наблюдава бдително. Погледна нагоре към слънцето и прецени, че бездруго най-много след час ще го сменят и тогава щеше да може да седне с монаха и да се стопли, като пийне глътка-две от брендито.
Странно, че брат Корвин беше дошъл толкова далече, но пък монахът напоследък бе започнал да изчезва с дни, събираше скрити под снега билки, които можеха да помогнат в лечението на няколкото души с разстройство и на малкото ранени, които се оправяха по-бавно.
Мина още около час и Ричард се зачуди дали Бевин разбира колко грижливо си носи службата — че не е слязъл долу да се сгрее за няколко минути, а си стои на поста, каквито и изкушения да беше донесъл Корвин.
Отново зърна някакво движение — стадото коне, което беше долу в низината, се беше изместило до края на гората по склона, след това възви уплашено назад и се впусна в бяг няколкостотин разтега, преди отново да се успокой.
— Хубав ден, нали, млади ми Ричард?
Той се обърна. Беше брат Корвин, изкачваше се с мъка по склона, тежкият му дъх се сбираше на облаци пара пред лицето му; държеше полите на расото си вдигнати и подритваше ледената кора на снега.