Ричард се усмихна. Ако можеше да нарече някого приятел през последния месец, това беше Корвин. Монахът му бе показал много от знахарските си тайни: как се зашива рана, как да извадиш стрела и да спреш кървенето, грижеше се с еднакво състрадание и към двете страни и беше похвалил Ричард за грижовността му и за дружбата му с Осами.
Ричард понечи да стане, но монахът му махна да си седи.
— Не се показвай, момче. Човек не знае кой може да гледа отдолу.
— Нищо не видях досега, освен няколко коня, отче.
— Все пак горите винаги имат очи.
Корвин седна до него.
— Защо? Смяташ ли, че може да са там долу?
— Редно е да го допуснем. Те знаят, че сме тук.
— Тогава защо не ни нападат?
— Защото докато тук горе има наблюдатели, ще можете да предупредите нашите навреме. Трима-четирима стрелци могат да задържат врага с часове. Това е единственият проход от северната долина. Знам, обикалям ги тези гори от седмици.
— Толкова е мирно — въздъхна Ричард. — Човек може почти да си въобрази, че войната не съществува.
— О, съществува тя, млади ми Ричард.
Начинът, по който го каза, накара Ричард да се обърне и да го погледне в очите.
И в същия миг усети удара на камата в хълбока си.
Заби се в него с невъобразима жестокост и смъртната болка изкара въздуха от дробовете му. Ричард залитна и изохка.
Падаше и не можеше да повярва в това, което става.
Корвин се изправи с камата в ръка и се усмихна. Ужасен, младежът се помъчи да си поеме дъх, но не можа и го зяпна ококорен.
— Защо?
В очите на Корвин имаше нотка на тъга и почти жалост.
— Съжалявам, синко. Харесваше ми. Колко лошо, беше толкова хубаво момче. Голяма загуба.
— Бевин! — Пое си дъх да извика, стиснал хълбока си, помъчи се да се надигне.
— Няма смисъл да го викаш. Всички са мъртви.
— Какво?!
— Отрова в брендито. Много е лесно. Не мисля, че разбраха дори, че умират, кротко и тихо унасяне в сън. Съвсем мирно всъщност. След това им срязах гърлата, за всеки случай.
— Бевин!
Кръглото лице на монаха се намръщи.
— Мъртви са, Ричард. Номерът е стар, правил съм го много пъти.
— Кой си ти? — изхлипа момчето. Корвин Отново се усмихна.
— Хартрафт трябваше да се сети. Дебна го от доста време. Преди години бях изпратен в миризливото му селце, за да го убия — него, баща му и дядо му, но така и не можах да се сближа достатъчно, за да пусна отрова в пиенето им. — Засмя се и поклати глава. — Освен това разиграх по-добър план да накажа рода на Хартрафт. Странно, че не си спомни кой съм, когато се натъкнах на вас в гората, но пък съм понатрупал някоя и друга ока оттогава, не приличам вече на търговеца на святи реликви, на какъвто се правех навремето.
Ричард се преви и се закашля, кървави слюнки пръснаха по снега.
— Аз отворих прохода в нощта, когато падна селото му. Точно като тук, отрових пазачите и намушках единия, който стоеше да наблюдава, а после седнах да погледам как връхлитат цураните. Много по-забавно е, като оставиш един враг да убие друг. Проследих щурма, защото знаех къде излиза спасителният тунел от замъка. Колко лошо за момичето — стрелата всъщност беше за Денис, но пък така стана по-добре. За нея беше по-добре тя да умре, вместо да оплаква съпруга си, а и доста по-жестоко беше да го накарам да я види как умира, нали?
— Кой си ти? — повтори задъхано Ричард.
— Слуга на Мурмандамус — заяви хладно Корвин. — Преди много време ми заповядаха да избия всички Хартрафт. Именията на баща му бяха важен ключ за плановете на моя господар. О, дебнех понякога Денис през всичките тези години, но заради тази проклета война стана много трудно да го доближа.
Корвин се усмихна и изтри кръвта от камата в полата на расото си.
— Бях с Боваи и щурмовата му колона, когато хванахме един кралски съгледвач, и той, след малко увещания, ни издаде, че вие, Мародерите, сте наблизо. Задачата ми беше да ида на юг, но чудесното при моредел е, че те мислят с години и десетилетия, вместо с дни и месеци напред. Тъй че Боваи ме прати да ви намеря, да се вмъкна в редиците ви, но да оставя Хартрафт жив. След като окончателното отмъщение е толкова близо, Боваи сто на сто трябва да е луд — да държи толкова кръвта на Денис да изтече от неговата кама, вместо от моята. След като всички измрете, ще се върна към първоначалната си задача. — Засмя се. — Много майсторски развалих онзи капан, който готвехте за цураните. Всъщност те се канеха да тръгнат в обратна посока, когато ги върнах към вас и предизвиках онова хубаво малко клане. Но колкото до Хартрафт, повярвай ми, млади ми Ричард, щеше да е съвсем лесно да го отровя през последния месец, но Боваи държи да запази за себе си удоволствието от това убийство. Освен това отровата, която криех, щеше да стигне само за още една работа и реших, че ще ми потрябва за бягството, като дойде моментът да преведа Боваи през прохода.