Конят не беше оседлан, но да го направи сега му беше непосилно. Доведе го до високата груба маса пред колибата, изпълзя върху нея, след което се покатери на гърба на животното.
После подкара надолу по склона към укреплението на Волфгар. Разбираше в душата си, че това ще е двайсет мили надпревара със смъртта. Не беше сигурен кой ще я спечели. Ако подкараше крантата в галоп, щяха да й свършат силите за няколко минути, а и това със сигурност щеше да го убие от загубата на кръв. Да подкара ходом означаваше половин ден езда до гарнизона.
Стисна зъби и подкара в тръс. Тръсканията му причиняваха още повече болка, но трябваше да издържи. Стисна юздите и се закле да остане в съзнание, докато стигне до капитана.
През целия ден, като се изключеше кратката церемония отвън по изгрев-слънце, цураните бяха останали в къщата, но сега, на свечеряване, вратата се отвори и Асаяга излезе на двора. Денис тъкмо беше привършил вечерната проверка и хората му стояха по местата си и тихо си говореха за цураните.
Асаяга, в пълно снаряжение, се приближи към Денис и отдаде чест.
— Обичаят ни е да имаме пир в края на Деня на опрощението. Каним ви да присъствате като наши гости.
Денис само кимна, не знаеше какво да отговори.
— Би ли ме последвал с хората си, моля?
Асаяга ги поведе към залата. Дългата маса беше почистена изрядно, блюдата подредени, подът — застлан с чисти черги, а помещението — изпълнено с ароматната миризма на тамян. Цураните се бяха подредили около масата със свободно място до всеки от тях и Асаяга даде знак на мъжете на Денис да заемат празните места.
Волфгар с дъщерите си и останалата част от домакинството вече присъстваха — до най-малкото дете. Денис прие мястото, посочено му от Асаяга, между цуранския командир и Волфгар. Кралските войници мълчаха и се озъртаха с любопитство.
Асаяга вдигна чашата си и погледна към щурмови водач Тасему до вратата. Изтече минута в пълно мълчание.
Най-сетне Тасему се обърна към групата и запя монотонно, останалите цурани се включиха. Напевът продължи още няколко минути, накрая всички сведоха глави и песента постепенно затихна. Цураните вдигнаха тържествено чаши и бокали, пресушиха ги и ги удариха на масата с възгласи.
Асаяга се обърна с поклон към Волфгар.
— Според обичая, когато свърши Денят на опрощението, човек прибира всеки странник на пътя у дома си и го гощава. Днес ние сме странниците и ви благодарим.
Чашите бяха напълнени наново от големите кани с ейл по масата и всички цурани вдигнаха наздравица за Волфгар, а той стоеше усмихнат и кимаше благодарно.
После Асаяга се обърна към Денис.
— Обичай е също така човек да се обърне към някой, към когото е изпитвал гняв през изтеклата година, и да му протегне ръка, да му стисне ръката и да се врече, че в идната година ще е освободен от този гняв.
Докато го изричаше на кралската реч, другите цурани мълчаха, но по изражението им беше ясно, че знаят какво казва командирът им.
— Ние с теб сме се обрекли на крал и на император, които са във война, Хартрафт. Първо трябва да се подчиним на тези клетви. Но тази нощ те моля да седим заедно без омраза, или да обсъдим помежду си онова, което ни предстои да решим. Ние сме врагове, Хартрафт, но нека тази нощ седим като доблестни врагове и в мир да споделим тази празнична вечеря.
Асаяга понечи да му подаде ръка и Денис не знаеше как да реагира. Да стисне ръката на цуранин в официална церемония надминаваше всичко, което си беше представял, че може да направи.
Асаяга се поколеба, погледна го в очите и цялата зала затихна. По лицето на цуранина пробяга лека усмивка, той се извърна, вдигна чашата си и я поднесе на Денис.
Неподготвен, Денис я взе, без да помисли, и залата избухна в смях, последван от бърза шетня, докато цуранските войници взимаха чашите си, напълваха ги отново и ги подаваха на кралските.
Денис кимна, вдигна чашата, леко я наклони в наздравица за Асаяга и я пресуши. В залата отекнаха радостни възгласи.
— Има моменти, в които почти забравям, че си цуранин, Асаяга — прошепна Денис.
— И има моменти, в които забравям, че си Хартрафт, командирът на Мародерите, Денис — отвърна Асаяга.
Денис не можа да сдържи усмивката си, вдигна на свой ред чашата си, още непипвана, поднесе я на Асаяга и той я изпи на един дъх.
Цураните, които седяха в дъното на залата, напуснаха трапезата и след секунди се върнаха с блюда, отрупани със студени резени печени меса, приготвени предния ден. Скоро всички вече седяха, ядяха с охота, залата забръмча от мъжки гласове и смях; беше им забавно да си пълнят чашите, да ги тикат в ръцете на съседите си и да ги карат да пият.