— Ритуалът ви е дълбоко затрогващ — каза Алиса, която бе станала от мястото си и бе застанала между Асаяга и Денис.
— Благодаря ви, милейди — учтиво отвърна Асаяга.
— Жалко, че тази клетва между двама ви не може да се запази и до следващия Ден на опрощението.
Асаяга кимна.
— Войната си е война, милейди. Хартрафт трябва да се подчини, аз също. Заповядат ли ни да се бием, трябва да го правим. Единственият въпрос е какво има в сърцата ни.
— А в твоето сърце какво има, Хартрафт? — попита Алиса и се обърна към Денис.
— Изпълнявам дълга си, милейди.
— Само дълг ли е? Татко ми каза какво се е случило с теб, със семейството ти. Само дълг ли е?
— Не сте виждали този дом подпален, баща ви — мъртъв, любимата ти невяста — издъхваща в ръцете ти.
Думите се изсипаха от устата му и смутен, той извърна очи. Тя сложи ръка на рамото му и Денис отново я погледна.
— Знам, че баща ми няма да преживее тази зима — прошепна тя. — Вашето идване тук беше предвестникът за това. Този дом също ще изгори.
— И няма ли да мразите моредел заради това?
— Да. Онези, които може би ще го сторят.
Да. Денис погледна Асаяга.
— Защо изобщо го опитваш?
— Кое?
— Това. Всичко това — отвърна Денис с нотка на безсилие. — Празника, молитвата ти вчера за духовете на моите мъртви другари, предложеното пиене преди малко. Защо изобщо се опитваш?
— Защото съм цуранин — отвърна рязко Асаяга.
Стъписан от твърдия му отговор, Денис замълча.
— Не аз искам да съм тук, Хартрафт. В името на всички богове, иска ми се да съм у дома си, колкото и да беше отвратително с непрекъснатите интриги, с проклетата Игра на Съвета. Аз съм слуга на господаря Угаса и на неговия син, който ще управлява след него, и съм достигнал до най-високия ранг, до който можех да мечтая, че ще достигна. Спечелих го с двайсет и пет години вярна служба, като правех всичко, което ми се заповяда, без колебание. И десет години от тази служба бяха тук, на вашия свят, Хартрафт. Беше ми заповядано да дойда тук, на тази война. От петдесетимата от моя клан, които дойдоха с мен в началото, останаха само сержант Тасему и още трима. Другите са младите братя и синовете на онези, които паднаха тук.
Денис кимна и замълча, когато Алиса премести ръката си на рамото на Асаяга.
— Ще ми се хората на клана Минванаби изобщо да не бяха стъпвали във вашия замък, да можеше ти да изживееш дните си там, двамата да не бяхме се срещали изобщо. — Последните думи ги изрече рязко, тъй че няколко от мъжете от двете страни замълчаха, насочили погледите си към двамата командири. — Но се срещнахме, твоите близки са мъртви, мои другари са мъртви, и единственото, което ни е останало, е дали ще съхраним живота си, колкото и кратък да е.
Погледна го и Денис се стъписа, като видя сълзите в очите му.
— Само съжалявам, че не мога да намеря мир и да се науча да прощавам.
При тези думи Асаяга рязко се надигна и обърна гръб на масата. Още мъже се смълчаха и Денис огледа залата. Цураните гледаха командира си нащрек, зачудени какво точно става.
Денис забеляза, че Грегъри и Тинува го гледат с любопитство, Грегъри скришом го попита с жест има ли някаква неприятност.
Времето сякаш се проточи. Той обърна глава към другата страна на масата. Волфгар мълчеше умислен. Роксана го гледаше, но този път в погледа й нямаше сарказъм, а по-скоро тъга и жал.
Денис се надигна тромаво от стола си и вдигна празничния си бокал. Пристъпи към Асаяга и му го подаде с думите:
— Ако тази нощ съм предизвикал тъжни спомени, извинявам се.
Асаяга го зяпна и този път той не отвърна нищо.
— Хората ни гледат — прошепна Денис. — Мислят, че се караме.
— Хората винаги ни гледат. И трябва да се държим подобаващо.
Денис поклати глава.
— Вземи чашата, Асаяга: трябва да я изпиеш.
Последва лека усмивка, цуранинът взе чашата и я пресуши. Разговорите около масата се подновиха.
— Подозирам, Хартрафт, че току-що получих най-приятелския жест, който би могъл да поднесеш на цуранин.
Денис замълча. Погледът му за миг пробяга към Алиса и той видя облекчението в очите й. И в същия миг разбра, че каквито и чувства да беше запалила в душата му, е повече от безполезно. Вниманието и беше приковано в Асаяга и там щеше да си остане.
Върна се на стола си с Асаяга до него и двамата започнаха да се хранят мълчаливо, а залата около тях закипя от смях и песни, гръмнаха одобрителни викове, когато един от цураните с хвърляне на заровете спечели кама от кралски войник, който се ухили и му я подаде с дръжката напред.
— Тоя задник стана богат като принц на родния си свят — засмя се войникът. — Както си нямат метал.