— Не може ли да намекнеш някак на този млад човек, че не съм твоя кукличка — каза накрая Робин.
— Какво? — каза Уилкокс, така сепнат от предложението, че едва не се задави с порцията си пресен домашен ябълков пай.
— Не забелязваш ли как се държи?
— Мислех, че е педераст. Келнерите често са такива.
— Сигурно очаква по-голям бакшиш.
— Ще бъде много изненадан тогава — каза строго Уилкокс и без малко не откъсна главата на нещастния келнер, когато ги подкани да завършат обяда с „релаксиращ ликьор“.
— Кафе и нищо повече, и донеси сметката с него — изръмжа той. — В три часа имам среща в Лийдз.
Робин съжали, че е повдигнала въпроса, не толкова заради келнера, колкото заради Уилкокс, който сега потъна в намусено мълчание, очевидно чувствайки се компрометиран по някакъв начин или поставен в глупаво положение.
— Благодаря за обяда — каза помирително тя, макар истината за скаридите да бе, че на вкус не се отличаваха много от олиото, в което бяха изпържени, а соленият кейк залепваше по езика и небцето й.
— Не ми благодари — каза неучтиво Уилкокс. — Всичко е за сметка на фирмата.
Пътуването по лъкатушещото шосе М 62 през необятната, покрита със сняг Пенинска равнина предлагаше грандиозна гледка.
— О, виж, това е пътят към Хоуърт! — възкликна Робин, прочитайки пътния знак. — Сестрите Бронте!
— Кои са те? — попита Уилкокс.
— Писателки. Шарлот и Емили Бронте. Никога ли не си чел „Джейн Еър“ или „Брулени хълмове“
— Чувал съм ги — каза предпазливо Уилкокс. — Женски книги.
— В тях се разказва за жени — каза Робин. — Но не са женски книги в тесния смисъл на думата. Те са класика — два от най-великите романи на деветнадесети век.
Сигурно има милиони грамотни, интелигентни хора в Англия, помисли си тя, като Виктор Уилкокс, които никога не са чели „Джейн Еър“ и „Брулени хълмове“, макар че й беше трудно да си представи такова литературно лишение. Колко ли различно беше никога да не си треперил с Джейн Еър в училището Лоууд, нито тръпнал в обятията на Хийтклиф заедно с Кати? После се сети, че това беше съмнително хуманистично интерпретиране и че думата „класика“ беше инструмент на буржоазната хегемония.
— Разбира се — добави тя, — те често се четат просто като любовни романи с хепиенд, особено „Джейн Еър“. Необходимо е да се деконструира текста, за да изпъкнат политическите и психологически противоречия, вписани в него.
— Ъ? — каза Уилкокс.
— Трудно е да се обясни, ако не си ги чел — каза Робин, затваряйки очи. Обядът, виното и уютната топлина на колата я приспиваха и намаляваха желанието й да демонстрира дори елементарен деконструктивен прочит на Бронте. Скоро тя се унесе в дрямка. Когато се събуди, бяха на паркинга на „Роулинсънс & Co“.
Още една безлична приемна, още веднъж изчакване, прекарано в прелистване на списания, като „Хидравлично инженерство“ и „Помпата“, още едно минаване по коридори, застлани с линолеум, още един управителен директор, надигащ се от полираното си бюро за здрависване и обясняване присъствието на Робин.
— Д-р Пенроуз разбира, че всичко, което си кажем, е поверително — каза Уилкокс.
— Щом ти нямаш нищо против, Вик, и аз нямам — каза Тед Стоукър с усмивка. — Нямам какво да крия.
Той седна и постави яките си ръце широко разтворени върху бюрото, като да докаже това. Беше висок, набит мъж с груба, дебела кожа на гънки и бръчки, сред които две малки, бледи възпалени очи надничаха с мрачен хумор.
— Какво мога да направя за теб?
— Изпратили сте ни писмо — каза Уилкокс и го извади от куфарчето си.
— Да, изпратихме ви.
— Струва ми се, че е допусната печатна грешка — каза Уилкокс. — Тук пише, че очаквате пет процента намаление на цените на нашите цилиндрични блокове.
Стоукър погледна към Робин и се засмя.
— Той е опасен — каза той, тръсвайки глава в посока към Уилкокс. — Опасен си, Вик — повтори той, обръщайки се пак към Уилкокс.
— Няма ли грешка?
— Няма.
— Пет процента е смешно.
Стоукър сви масивните си рамене.
— Ако вие не можете, има други, които могат. — Стоукър се обърна пак към Робин. — Той знае, че не мога да му кажа кои — каза той и се засмя от удоволствие. — Знаеш, че не мога да ти кажа кои са те, Вик.