— Да — каза Вик, — спомена нещо такова.
— Той каза, че не сте били очарован.
— Меко казано.
— Би било голям шанс за Трейси — каза замечтано Шърли.
— Голям шанс да се унижи — каза Вик и й подаде писмото.
— Какво искате да кажете? — каза Шърли с възмущение.
— Наистина ли искаш голите снимки на дъщеря ти да висят навсякъде из завода и всеки да ги зяпа?
— Не виждам какво толкова … Ами картинните галерии?
— Картинните галерии?
— Пълни са с голи тела. Старите майстори.
— Това е различно.
— Не виждам защо.
— Никой не води мъжки компании в картинните галерии да зяпат Венера, или каквото е там, да се ръчкат едни други в ребрата и да викат: „Ох, да ми падне в събота вечер!“
— Оо-ох! — изохка Шърли и извърна лице.
— Или да вземат картината, да си я занесат в къщи и да мастурбират пред нея — безмилостно продължи Вик.
— Не искам да слушам повече — каза Шърли и се отправи бързо към кабинета си. — Не знам каква муха ви е влязла в главата.
И аз не знам, помисли си Вик Уилкокс, малко засрамен от избухванията си, когато вратата зад нея се затвори. Това се случи няколко седмици преди Вик да осъзнае, че е влюбен в Робин Пенроуз.
2
Зимният семестър в Рамидж продължаваше десет седмици, както и есенния и летния семестри, но изглеждаше по-дълъг от другите два поради безрадостния сезон. Сутрините бяха тъмни, здрачът настъпваше рано, а слънцето рядко пробиваше облачната покривка през краткотрайния ден. В кабинетите и аудиториите електрическите лампи светеха по цял ден. Навън въздухът беше студен и лепкаво мокър, наситен с влага и замърсявания. Той обезцветяваше всичко и замъгляваше всяко очертание на градския пейзаж. Трудно можеше да се види циферблата на градския часовник на върха на университетската кула, а и самите му удари звучаха приглушено и унило. Атмосферата смразяваше тялото и тежеше на дробовете. Според някои, носовият говор в местния диалект се дължеше на климата през зимата, от който носовете на хората течаха, а синусите им оставаха запушени в продължение на месеци, като по този начин те бяха принудени да ходят с отворена уста, като риби на сухо. По това време на годината беше трудно да се разбере защо изобщо човешки същества са се заселили и размножили на такова студено, влажно и сиво място. Само работата като че ли даваше отговор. Никоя друга причина не можеше да накара никого да дойде тук или, ако е дошъл вече, да остане. Още по-жестока, следователно, бе съдбата на безработните в Рамидж и околностите му, осъдени да стоят бездейни на място, където нямаше какво друго да правят, освен да работят.
Робин Пенроуз не беше безработна — засега. Тя имаше предостатъчно занимания: преподаване, научна работа, административни задължения във факултета. Предишната зима бе оцеляла, отдавайки се на работа. Тя се движеше между малкия си уютен дом и топлата си, добре осветена стая в университета, като пренебрегваше неприятния климат. В къщи четеше, водеше си записки, които преработваше в научни разработки на компютъра си, оценяваше есета; в университета изнасяше лекции, консултираше студенти, беседваше с кандидат-студенти, съставяше списъци за прочит на книги, посещаваше събрания на комитети и пак оценяваше есета. Два пъти седмично играеше скуош с Пени Блек — форма на отдих, която не се влияеше от времето — или всъщност от какъвто и да е друг аспект на околната среда: човек може навсякъде да замахва, да се поти и да се задъхва в ярко осветения кубичен корт дълбоко в недрата на спортния център — в Кембридж, Лондон или Южна Франция. Еднообразната линия на интелектуалната работа, пунктирана с кратки експлозии от физически упражнения на закрито — това беше ритъмът на живот на Робин Пенроуз през първата й зима в Рамидж.
Но тази година зимният семестър беше различен. Всяка сряда тя напускаше обичайната си обстановка и потегляше с колата към града (по по-бърз и директен маршрут от онзи, по който мина при първото си посещение) към завода в Западен Уолсбъри. До известна степен тя негодуваше срещу това си задължение. То я отклоняваше от работата й. Винаги имаше толкова много книги, толкова много статии в толкова много списания — и всички те чакаха да бъдат прочетени, разбрани, анализирани и синтезирани в едно с многото други книги и статии, които тя беше прочела, разбрала, анализирала и синтезирала. Животът бе кратък, критиката — вечна. Трябваше да мисли и за кариерата си. Единственият й шанс да остане сред академичните среди беше като изгради неустоимо впечатляващ имидж чрез научна работа и публикации. Схемата „Силует“ с нищо не допринасяше за това — напротив, тя й пречеше, отнемаше й един ден седмично, който преди беше свободен от часове в университета.