Марджъри, която беше настинала, изсекна носа си.
— Какъв го искаш тогава?
— А?
— Безценния ти ордьовър, какъв да бъде?
— Не знам. Да не съм готвач?
— Аз пък не знам да готвя ордьоври.
— Ордьоврите не се готвят. Те може да са сурови. Например пъпеш.
— Къде ще намериш пъпеш по това време на годината?
— Добре де, нещо друго тогава. Пушена сьомга.
— Пушена сьомга! Знаеш ли колко струва?
— Друг път не те е грижа кое колко струва.
— Но тебе — винаги. Както и баща ти.
Вик си помисли, че баща му сигурно ще започне да коментира цената на пушената сьомга и оттегли предложението си.
— Авокадо — каза той, спомняйки си, че Робин си беше поръчала такова в ресторанта до Манчестър. — Реже се на две, маха се костилката, а вътрешността се пълни с оцет и олио.
— На баща ти няма да му се хареса.
— Да не го яде тогава — каза Вик, изгубил търпение. Сега започна да се тревожи за виното. Трябва да е червено, за да върви с агнешкото, разбира се, но дали не трябва да се купи и бяло за авокадото и ако да, сухо ли трябва да бъде или десертно? Вик не беше познавач по вината, но кой знае защо си беше въобразил, че приятелят на Робин е такъв и ще се присмее на избора му.
— Може да използвам стъкления сервиз от разпродажбата, в него да сервирам авокадото — примири се Марджъри. Тази идея изглежда й харесваше, а с нея и идеята за ордьовър.
— И кажи на Реймънд, че не искам да ми се връща от кръчмата насред обяда тази неделя — каза Вик.
— Защо сам не му кажеш?
— Той слуша само теб.
— Слуша мен, защото ти не разговаряш с него.
— Всеки път ми разваля настроението.
— Трябва да се опиташ, Вик. Ти не разговаряш с никой от нас. Затворил си се в себе си.
— Недей да започваш пак — каза той.
— Аз му заех пари, всеки случай.
— Какви пари?
— За демо-касетката. За групата. — Марджъри му хвърли предизвикателен поглед. — Това са си мои лични пари, от пощенската ми сметка.
По друго време, в друго настроение Вик щеше да се скара с нея. Но сега само сви рамене и каза:
— Твоя си работа. И да не забравиш салфетките.
Марджъри го погледна неразбиращо.
— За неделя.
— А-а! Но аз винаги поставям салфетки, когато имаме гости.
— Понякога свършват — каза Вик.
Марджъри го изгледа напрегнато.
— Досега не съм забелязвала да мислиш за салфетките — каза тя. В бледите й, дремещи от приспивателното очи той видя — като нещо едва-едва раздвижващо се под вода — трепване от уплаха или сянка на подозрение, и тогава за пръв път разбра, че тя има основания за подобни чувства.
3
Половината от опасенията на Вик за неделния обяд отпаднаха, след като Робин се обади в събота сутринта и каза, че приятелят й Чарлз е настинал и няма да дойде в Рамидж този уикенд. Тя самата пристигна доста късно и почти веднага седнаха на масата. Край всяко място бяха поставени книжни салфетки, а в синьо-оцветени стъклени чинийки ги очакваха половинки авокадо. Те предизвикаха доста възбуда и присмех у децата.
— Какво е това? — попита Гери и заби вилицата си в половинката пред него, вдигайки я във въздуха.
— Авокадо, глупчо! — каза Сандра.
— Това е ордьовър — каза Марджъри.
— Обикновено нямаме ордьовър — каза Реймънд.
— Питай баща си — каза Марджъри.
Всички погледнаха към Вик, включително Робин Пенроуз, която се усмихна, сякаш разбираше, че авокадото е жест от негова страна към нейната изисканост.
— Мислех, че не е лошо малко да променим навиците си — измърмори Вик. — Не го яжте, ако не искате.
— Това плод ли е или зеленчук? — каза баща му, като набождаше порцията си с недоверчиво изражение.
— На зеленчук прилича, татко — каза Вик. — Подправя се с оцет и олио и се яде с лъжичка.
Г-н Уилкокс загреба с лъжичката си жълтия зеленчук и го опита, сякаш провеждаше експеримент.
— Странен вкус — каза той. — Като масло за свещи.
— Струват по пет паунда парчето, дядо — каза Реймънд.
— Какво!
— Не му обръщай внимание, татко, той се шегува — каза Вик.
— Не давам и пет пенита за това, честно казано — каза баща му.
— Много е вкусно с винегрет, г-н Уилкокс — каза Робин. — Няма ли да опитате?
— Не, мерси, зехтинът не ми понася.
— Получаваш разстройство, нали, дядо? — каза Гери.