Късно следобед двамата бяха изминали десет от дванайсетте мили между Бетъл и Лоръл. На половин миля откъм близката страна на Лоръл се намираше стария имот на Гори. А на миля-две отвъд селото живееше Колтрейн. Сега пътят ставаше стръмен и труден, но пък това имаше и много добри страни. Горските пътеки ухаеха на шума и гъмжаха от птици и цветя. Тонизиращият въздух поставяше на колене фармакопеята. Горските поляни тъмнееха в мъхната сянка и проблясваха от свенливи ручейчета, които изпълзяваха изпод папрати и дафинови дървета. По-надолу, обрамчени от листак, се виждаха прелестни картини от далечната долина, замряла в непрогледна омара.
Колтрейн с удоволствие забеляза, че спътникът му не устояваше на магията на планините и горите. Сега трябваше само да заобиколят Скалата на художника, да прекосят Бъзов дол и да изкачат насрещния склон и Гори щеше да се озове пред пропиления дом на дедите си. Тук той познаваше всеки камък, всяко дърво, всяка стъпка от пътя. И макар да бе позабравил горите, те го омайваха като мелодията на „Дом, сладък дом“.
Заобиколиха скалата и слязоха в дола, където оставиха конете да пият и се понаплискат в бързия поток. Вдясно се виждаше ограда, която тук завиваше и следваше пътя и потока. Тя ограждаше старата ябълкова градина на родния дом, а самият дом още не се виждаше, тъй като бе скрит зад билото на стръмния склон. В заграденото място и покрай оградата растяха буйно лавър и смрадлика. Чу се някакво шумолене и Гори и Колтрейн вдигнаха очи и видяха над оградата продълговато жълтеникаво вълче лице, втренчило в тях светлите си немигащи очи. Главата мигновено изчезна; после храстите се люшнаха и през ябълковата градина по посока на къщата пробяга на зигзаг тромава фигура.
— Това е Гарви — отбеляза Колтрейн, — човекът, на когото ти продаде целия имот. Няма никакво съмнение, че той не е с всичкия си. Преди няколко години се наложи да го пратя в затвора заради незаконно производство на алкохол, макар да бях убеден, че е невменяем. Хей, какво ти става, Янси?
Пребледнял като платно, Гори бършеше челото и лицето си.
— Не мислиш ли, че и аз не съм с всичкия си? — опита се да се усмихне той. — Току-що си спомних някои работи. — Алкохолът се беше изпарил от главата му. — Чак сега се сетих откъде бях взел онези двеста долара.
— Не мисли за това — отвърна весело Колтрейн. — После ще седнем да поразсъдим двамата.
Когато стигнаха до подножието на склона, Гори се спря отново.
— Подозирал ли си някога, че аз съм доста суетен човек? — попита той. — Че държа на облеклото?
Очите на полковника отказаха да се спрат на мърлявия ленен костюм и избелялата широкопола шапка.
— Спомням си, струва ми се — отговори той озадачен, — един двайсетгодишен младок с най-вталеното палто, най-пригладената коса и най-буйния кон в Блу Ридж.
— Точно така — каза нетърпеливо Гори. — И този младок все още живее в мен, макар да не му личи. О, аз съм суетен като пуяк и горд като Луцифер. И ще те помоля да задоволиш тази моя слабост, макар и временно.
— Говори, Янси. Ще те направим граф на Лоръл и барон на Блу Рижд, ако искаш; че ти дадем и едно перо от опашката на Стелиния паун да го забучиш на шапката си.
— Аз говоря сериозно. След няколко минути ще минем покрай къщата горе на хълма, в която съм роден и в която моят род е живял близо един век. Сега там живеят чужди хора, но я ме погледни! Така ли ще се покажа пред тях — опърпан, беден, стигнал до просешка тояга? Та нали ще умра от срам, полковник? Моля те, позволи ми да сложа сюртука и шашката ти, докато отминем къщата. Знам, че смяташ това за глупава суета, но ми се ще да изглеждам прилично, когато минавам край родната стряха.
„Какво ли може да означава това?“ — помисли си Колтрейн, като съпостави нормалния вид и спокойното поведение на спътника си с тази странна молба. Но той вече сваляше сюртука си и с нищо не издаде, че вижда нещо необичайно в нея.
Сюртукът и шапката прилягаха добре на Гори. Той се закопча и пристегна с горд и самодоволен вид. Двамата бяха почти еднакви — високи, изправени, представителни. Разликата помежду им беше двайсет и пет години, но на вид биха могли да минат за близки по възраст братя. С подпухналото си и понабръчкано лице Гори изглеждаше по-стар от годините си; а лицето на полковника стоеше гладко и свежо — признак за редовен живот. Той намъкна скапаното ленено палто на Гори и избелялата широкопола шапка.
— Така, сега всичко е наред — каза Гори и хвана поводите. — Само ще те помоля да се държиш на известно разстояние зад мен, когато минаваме покрай къщата, за да могат хубавичко да ме разгледат. Нека видят, че още не съм за изхвърляне. Надявам се този път да им се покажа откъм най-добрата си страна. Е, да тръгваме.