И той се отправи по хълма в лек тръс, а полковникът го следваше на разстояние, както се уговориха.
Гори седеше изправен на седлото, с високо вдигната глава, но погледът му шареше вдясно и внимателно оглеждаше всеки храст, ограда и скрито кътче в стария двор. По едно време дори промърмори: „Наистина ли ще се опита този кретен… Или всичко това ми се е присънило?“
Едва когато се изравни с малкото семейно гробище, той видя това, което търсеше — клъбце бял дим изплува от кедровия гъстак в ъгъла на градината. Той се килна наляво толкова бавно, че Колтрейн успя да го настигне с коня си и да го подхване с една ръка.
Ловецът на катерички ненапразно се беше похвалил като първокласен стрелец. Той, както очакваше Гори, беше изпратил куршума точно където трябва — в гърдите на черния сюртук на Абнър Колтрейн.
Гори се навали с цялата си тежест върху полковника, но не падна. Конете вървяха редом и ръката на полковника поддържаше здраво Гори. Белите къщички на Лоръл просветваха между дърветата на половин миля от тях. Гори с мъка вдигна едната си ръка и зашари пипнешком във въздуха, докато тя не се спря върху пръстите на Колтрейн, които държаха поводите на неговия кон.
— Добри ми приятелю! — промълви той и това бе всичко.
Така Янси Гори, минавайки покрай старата си родна стряха, се показа откъм най-добрата си страна, доколкото това бе възможно при дадените обстоятелства.