Оказа се, че това е фотокопие на някои от стихотворенията на Били, които той е изпращал на други стюардеси. Нанси прочете първото. То се основаваше до голяма степен на един странен страничен ефект от хапчетата за етичен контрол над раждаемостта — освен всичко друго, те караха хората да пикаят синьо. Стихотворението беше озаглавено: „Какво каза пълноглавецът на стюардесата“ и беше следното:
— Никога ли не сте чувала как Дж. Едгар Нейшън е открил етичния контрол над раждаемостта? — попита Лукавия дядко дрезгаво.
— Никога — излъга Нанси.
— Мислех, че всички знаят историята.
— За мен беше нещо ново.
— След като Нейшън сложи в ред маймунарника, мястото заприлича на Върховния съд на Мичиган. Междувременно в Обединените нации се вихреше криза. Хората, които разбираха от наука, казваха, че човечеството трябва да престане да се размножава толкова много, а хората, които разбираха от морал, твърдяха, че обществото ще рухне, ако сексът се използва единствено за удоволствие.
Лукавият дядко стана от Баркалонга си, отиде до прозореца и раздалечи щорите, за да погледне навън. Гледката закриваше един огромен термометър, висок десет метра, обърнат към улицата. На скалата му бяха градуирани хората в милиарди — от нула до двайсет. Ролята на живак играеше лента от прозрачна червена пластмаса. Тя показваше колко жители има Земята. Близо до долния край имаше черна стрелка, която показваше колко би трябвало да са те, според учените.
Лукавият дядко гледаше към залеза през прозрачната лента и щорите, така че лицето му бе прорязано от сенки и червено.
— Кажете ми — проговори той след малко, — след като умра с колко ще спадне термометърът? С един фут?
— Не.
— Инч?
— По-малко.
— Знаете какъв е отговорът, нали? — попита той и се обърна към нея. Старческата сенилност изчезна от гласа и погледа му. — Един инч от термометъра се равнява на 83 333-а души. Знаете го, нали?
— Може би… може би сте прав. Но според мен, не бива да гледаме на нещата по този начин.
Той не я попита по кой начин би трябвало да гледат на нещата. Вместо това й обясни нещо съвсем друго.
— Ще ви кажа една истина. Аз съм Били Поета, а вие сте много красива.
С едната си ръка той извади от джоба си къс револвер. С другата свали плешивината и сбръчканото си чело, които се оказаха гумени. Видът му стана като на двайсет и двегодишен младеж.
— Когато всичко това свърши, полицаите ще искат да знаят как изглеждам — каза той на Нанси и се усмихна злобно. — В случай, че не ви бива да описвате хора, а е изненадващо колко много жени са такива:
Били беше с десет инча по-нисък от Нанси и с десетина килограма по-лек. Тя му каза, че няма никакъв шанс да успее, но се заблуждаваше. Предишната нощ Били бе развинтил решетките на прозореца и я накара да скочи навън, а след това да се спусне в шахтата на канализацията, скрита от улицата зад големия термометър.
Поведе я през каналите на Хаянис. Знаеше къде отива. Имаше електрическо фенерче и карта. Нанси трябваше да ходи пред него, а сянката й танцуваше гротескно в краката й. Опита да се ориентира къде се намират спрямо истинския свят горе. Позна, когато минаха под „Хауърд Джонсън“, заради шумовете, които дочу. Машините, които приготвяха и сервираха храната, бяха безшумни, но това караше хората, хранещи се в заведението, да се чувстват твърде самотни, така че архитектите бяха предвидили звукови ефекти, наподобяващи кухня. Това чу Нанси — магнетофонен запис на дрънкане на чинии и прибори, смях на негри и пуерториканци.
След това изгуби ориентация. Били не говореше, ако се изключат кратките команди „наляво“, „надясно“ или „Не прави глупости, Юнона, или ще пръсна голямата ти шибана глава на парчета“.