Новодошлият се приближи, седна на мястото, където бе седял парашутистът, през един стол от Тим.
— „Будвайзер“ — поръча той на Руни.
Руни се отправи към крана, странникът огледа кафявия плик и после хвана погледа на Тим. Очите му бяха кафяви, също като на Тим.
— Дошъл си по-рано — каза убиецът.
Глава 2
Човешката участ може да увисне на най-малката пантичка на времето. Не минава и минута, която не би могла да доведе до грандиозни промени, и всяко тик и так на часовника сякаш нашепва с гласа на съдбата обещания или заплахи.
Когато убиецът каза: „Дошъл си по-рано“, Тим Кариър забеляза, че часовникът с рекламата на „Будвайзер“ показва пет минути преди кръглия час, и беше логично той да предположи: „Ти също.“
Пантичката на времето се бе обърнала, вратата се бе отворила и повече нямаше затваряне.
— Размислих и реших, че не искам да те наема — рече Тим.
Руни донесе бирата на убиеца и след това отиде да обслужи клиент в другия край на заведението.
Отражението на светлината от махагоновия бар придаваше на питието в чашата червеникав оттенък.
Непознатият облиза напуканите си устни и започна да пие. Явно беше много жаден.
Когато остави чашата, той каза дружелюбно:
— Не е възможно да ме наемеш. Не служа на никого.
Тим помисли да се извини, че има нужда от тоалетната. Можеше да се обади оттам по мобилния си телефон на полицията.
Лошото беше, че непознатият щеше да изтълкува хода му като подкана да прибере кафявия плик и да си тръгне.
Да вземе плика в тоалетната също не вървеше. Непознатият щеше да предположи, че Тим иска да извърши плащането на четири очи, и щеше да го последва.
— Нито можеш да ме наемеш, нито пък се опитвам да продам нещо — каза убиецът. — Ти се опитваш да продадеш на мен, а не аз на теб.
— Така ли? И какво се опитвам да ти продам?
— Една представа. Представата как светът ще се промени радикално от една… корекция.
В съзнанието на Тим изникна образът на жената от снимката.
Не му беше ясно какво може да направи. Трябваше му време да помисли и той рече:
— Продавачът е този, който определя цената. Ти определи цената — двадесет хиляди.
— Това не е цена, а пожертвование.
Тази размяна на реплики не беше по-безсмислена от типичния кръчмарски разговор и Тим се включи в ритъма.
— Но срещу моето пожертвование аз получавам твоята… услуга.
— Не. Не продавам услуги. Получаваш моето благоволение.
— Твоето благоволение.
— Да. След като възприема представата, която ми продаваш, твоят свят ще се промени радикално благодарение на моето благоволение.
Въпреки обикновения кафяв цвят на очите му погледът на убиеца беше по-властен, отколкото би могло да се очаква.
А лицето му, когато той се появи и седна на бара, се беше сторило на Тим като изсечено от гранит, но това се оказа погрешно първо впечатление. Закръглената му брадичка бе украсена с трапчинка. Бузите бяха гладки и розови. Нямаше бръчки около устата. Нито на челото.
Причудливата полуусмивка, която играеше на устоите му, сякаш идваше от фееричния свят на някоя от любимите му детски приказки. Това, изглежда, беше обичайният израз на лицето му, който като че ли подсказваше, че странникът частично се изключва от реалността на момента и се намира в постоянен унес.
— Тук не става въпрос за някаква сделка — каза усмихнато непознатият.
— Ти се обърна към мен с молба, аз съм отговорът на молитвите ти.
Речникът, с който той си служеше при обсъждането на работата си, можеше да се приеме като знак за предпазливост, средство за избягване на опасността да се самоподложи на обвинения в престъпност. Но поднесени с неувяхваща усмивка, префинените му евфемизми се превръщаха в източник на тревога, ако не и на тръпки от ужас.
Тим отвори кафявия плик, но странникът го спря.
— Не тук.
— Спокойно. — Тим извади снимката от плика, сгъна я и я сложи в джоба на ризата си. — Плановете ми се промениха.
— Колко жалко! Мислех, че мога да разчитам на теб.
Тим избута плика пред празния стол помежду им и каза:
— Половината от уговореното. За нищо. Да го наречем хонорар за неизвършено убийство.
— Никой никога няма да разбере, че си замесен — отвърна убиецът.
— Знам. Ти си добър. Сигурен съм, че си добър в тази работа. Върхът си. Само че аз повече не искам да го правя.