Вятърът беше последвал гръмотевиците и светкавиците на изток. Пороят шуртеше право надолу, сребърен във въздуха и мръсен на земята. Скоро зората щеше да се пукне зад облаците, зората, която тя мислеше, че може никога да не види.
Глава 34
— Харесва ли ти шоколадът, Синтия?
— Най-хубавият шоколад, който съм пила.
— Причината е капчицата ванилия.
— Голяма идея.
— Може ли да ти нарежа филийката на четири?
— Благодаря, Роми.
— Аз обичам да си топвам.
— И аз също.
— Джеймс едва ли ще одобри.
— Ще го пазим в тайна от него — обеща тя.
— Те седяха по диагонал един от друг на кухненската маса. Разбъркваха горещия шоколад с лъжички и от вдигащите пара чаши се носеше разкошен аромат.
— Какво необикновено име — Ромул.
— Да, дори на мен ми звучи необикновено. Според римската легенда Ромул е бил основателят на Рим.
— Имаш да оправдаваш големи очаквания с такова славно име.
— Ромул и близнакът му Рем били изоставени след раждането, откърмени от вълчица, отгледани от овчар и когато Ромул основал Рим, убил Рем.
— Каква ужасна история!
— Ех, Синтия, такъв е животът. Не частта за вълчицата, а останалото. Хората могат да бъда ужасни един към друг. Аз съм безкрайно благодарен за приятелите си.
— Как се запознахте с Бетани и Джеймс?
— Джим — размаха укорително той пръст.
Тя се усмихна и поклати глава.
— Виж как ме е тренирал.
— Запознахме се чрез общи приятели. Познаваш ли Джуди и Франки?
— О — зарадва се тя, — умирам за Джуди и Франки.
— Всеки умира за тях.
— Те са такава чудесна двойка.
— Де да можех да намеря такава любов, Синтия — въздъхна той замечтано, — човек убивам за нея.
— Ще намериш, Роми. За всекиго има някой.
— Може някой ден да падне като гръм от ясно небе. Много бих искал да видя как удря гръм, повярвай ми.
Те топяха филийките в какаото и си хапваха.
На прозореца се показа мрачно и сиво утро и в кухнята стана дори още по-уютно на фона на дъждовния ден.
— Знаеш ли, че те са в Париж сега?
— Джуди и Франки са влюбени в Париж.
— Всички сме влюбени в Париж. Аз се канех да отида с тях този път, но ме налегна адски много работа.
— Обзалагам се, че би било много приятно да се пътува с тях.
— О, те са фантастични. Веднъж ходихме заедно в Испания. Тичахме с биковете.
Моравосините очи на Синтия се ококориха. — Джуди и Франки тичаха с биковете като в книгите на Хемингуей?
— Джуди — не, но Франки настоя. И както знаеш, на Франки не може да се откаже.
— Учудвам се. Но какво пък… те са доста атлетични.
— О, те ми изкарват душата понякога.
— Не е ли опасно да се тича с биковете?
— По-добре е да се тича с тях, отколкото те да те прегазят. Краката ми се огъваха като гумени, когато тичането свърши.
— Най-близко мога да застана до бик — заключи тя, — когато се превърне във филе миньон.
— Много си остроумна — потупа я той по ръката. — Толкова ми е приятно. Много е хубаво. Нали е много хубаво?
— Да, хубаво е. Изненадва ме, че Джуди и Франки се увличат от опасни спортове. Не изглеждат като хора от този тип.
— Права си, Джуди не е от тях. Но Франки изпитва удоволствие да ходи по ръба на пропастта. Понякога ме хваща страх за него.
Той топна филийката в какаото и хапна, но тя замръзна с парче хляб в ръката на половината път до устата, сякаш изведнъж си спомни, че е на диета, сякаш беше стисната между челюстите на апетита и себеотрицанието.
— Ходила ли си в Париж, Синтия?
Тя върна бавно ненахапания хляб в чинията.
— Какво ти стана, скъпа?
— Сетих се… че трябва да тръгна. Имам запазен час.
Когато тя се опита да се дръпне от масата, той сложи ръка върху нейната.
— Къде се разбърза, Синтия?
— Мозъкът ми е станал като решето. Забравих…
Крейт стисна по-здраво ръката й и попита:
— Гони ме любопитство — къде сгреших?
— Сгреши?
— Цялата трепериш, скъпа. Не те бива да се преструваш. Къде сгреших?
— Имам час при зъболекаря.
— Кога? В шест и тридесет сутринта?
Тя обърна поглед като в унес към часовника на стената.