Екипът от чистачи не беше съставен от страстни любители на книгите. Те побесняха, защото, вместо да разкъса или запали томовете, младежът се беше изпикал върху тях и те трябваше да изчистят след него.
Отвлякоха му вниманието, атакуваха го внезапно, взеха му пистолета и го спукаха от бой. После извикаха полицията.
Пит им бе прочел едно строго, но не съвсем искрено конско на тема колко нередно е да вземат закона в собствените си ръце.
Сега той остави Зоуи в колата, заключи вратите и побягна към прикритието на стряхата. През стъклата на вратата видя светлини и почука.
Появи се чистач. Пит вдигна полицейската си значка към стъклото, но чистачът го пусна, без да я погледне.
— Ей, господин Санто. К’во търсиш тук? Нема никой да е пикал по книги днес.
— Чухте ли, че той съди библиотеката?
— Ще си изкара някой друг милион.
— Ако изкара, ще взема и аз да се изпикая върху книгите.
— Ще трябва да чакаш на опашка.
— Вижте, знам, че библиотеката е затворена още няколко часа, но ми трябва да поработя на един от компютрите тук.
— Няма ли компютри в полицията?
— Това е по личен въпрос. Не мога да го свърша в работата, а домашният ми компютър се развали.
— Не ти трябва разрешение от мен. Нали полицаите могат да си ходят, където си поискат и когато си поискат.
— Не е казано точно така в Конституцията, но горе-долу е същото.
— Нали знаеш къде са компютрите?
— Да, спомням си.
Демонът на неграмотността бе получил централно място в храма на писмото. Две редици от етажерки с книги бяха разместени, за да отворят място за шест компютъра.
Пет седна, включи машината и влезе в интернет. Много скоро потъна отново в убийствата в „Сметана и захар“.
Глава 36
Синтия Норуд беше имала вид на жизнена жена над шестдесетте до разговора им за тичането с биковете. След това само за една минута тя се беше състарила с двадесет години.
Живите й очи бяха помътнели. Чарът беше се изпарил от лицето й и сега то изглеждаше замаяно като на наркоманка.
Коленете й се огъваха, стъпалата й не слушаха. Дори с помощта на Крейт тя по-скоро влачеше крака, отколкото ходеше.
— Защо отиваме в малката баня? — попита кротко тя.
— Защото няма прозорец.
— Няма ли?
— Не, скъпа.
— Ама защо?
— Не знам защо, скъпа. Аз бих сложил прозорец, ако зависеше от мен.
— Исках да кажа защо отиваме. Защо не си стоим тук?
— Ти каза, че си свършила със закуската, не помниш ли?
— Искам да си отида у дома.
— Да, знам. И ти обичаш дома си като мен.
— Не е нужно да го правиш.
— Някой трябва да го прави, Синтия.
— Никога не съм направила нищо лошо на никого.
— Да, знам. Не е честно. Наистина не е.
Той я побутна през вратата на банята пред тях и усети, че тя цялата се тресе.
— Щях да отида на пазар по-късно.
— Къде обичаш да пазаруваш?
— Където и да е.
— Аз не съм много по пазаруването.
— Имам нужда от хубав летен костюм.
— Имаш чудесен вкус и си много елегантна.
— Винаги съм обичала хубавите дрехи.
— Отиди там, в ъгъла, скъпа.
— Ти не си такъв, Роми.
— Напротив, точно такъв съм.
— Знам, че си добър човек.
— Добър съм в това, което правя.
— Знам, че си добър по душа. Всеки е добър по душа.
Тя стоеше с лице към ъгъла и с гръб към него.
— Моля те.
— Обърни се с лице към мен, скъпа.
— Страх ме е — едвам успя да изрече тя.
— Обърни се.
— Какво ще направиш?
— Обърни се.
Тя се обърна. Сълзите й течаха.
— Бях против войната.
— Коя война, скъпа?
— Малкълм одобряваше, но аз бях против.
— Олеле, Синтия, колко си се променила!
— И винаги съм давала за помощ. Винаги съм давала.
— За миг ти изглеждаше толкова състарена, толкова натъжена и състарена.
— За спасението на орлите и на китовете, за гладуващите в Африка.
— Но вече не изглеждаш стара. Кълна се, нямаш нито бръчица на лицето си. Приличаш на дете.