Не бе могъл да даде име на това чувство. Но бе разбрал, че веднъж да намереше име за него, щеше да разбере защо, без да се кани, внезапно бе си тръгнал от спокойния живот, който си беше създал, и се бе отправил към нов живот без обезопасяващи парапети.
И ето, че думата се появи. Целеустременост.
Той беше живял целеустремено преди време. Беше се представил отлично в служба на дълга.
Основателни причини го бяха накарали да се отдръпне и да се заеме с монотонна работа, невинни удоволствия и възможно най-малко размисъл.
Някаква сърдечна умора го беше завладяла навремето, някакво разочарование и нещо като чувство за безполезност. Нито едно от тези чувства не беше в чист вид, а беше подправено с други, които му беше трудно да дефинира. Той навярно би могъл да надделее над умората сама по себе си, над истинското разочарование и над чувството за тотална безполезност. Ала елементът на „нещо като“ в тези чувства ги замъгляваше и усложняваше задачата да се справи с тях.
Когато се оттегли към живота на физически работник с прости удоволствия, когато най-голямата му цел беше да зида камък по камък и тухла по тухла, когато най-голямото му удоволствие беше да свърши книга с кръстословици или да вечеря с приятели, умората се вдигна от сърцето му. В този по-обикновен живот, без ангажименти към велики дела, нямаше от какво да се разочарова, нямаше достатъчно големи предизвикателства, които да пораждат съмнения или да предизвикват чувство за безполезност.
Предната вечер в бара внезапно бе дошъл краят на годините му на отстъпление. Той не можеше напълно да разбере защо беше решил да разбие стените, зад които се бе чувствал така удобно, но му бе ясно, че нейната снимка беше изиграла някаква роля.
Не беше се влюбил от пръв поглед. Не беше търсил жена като Линда цял живот. Лицето й му се беше видяло като всяко друго лице — привлекателно, но не омайващо. Не бе имал и най-малка представа, че може някога да изпитва чувствата, които изпитваше към нея сега.
Може би причината беше в това: името на човек, набелязан за убийство, е просто име, но лицето превръща цената на насилието в реалност, защото, ако имаме самообладанието да погледнем, тогава ще можем да видим във всяко лице собствената си уязвимост.
Линда, която не изглеждаше ни най-малко уязвима, се върна, облечена в сините джинси и черната тениска, които беше донесла в пътната си чанта.
Тя грабна мокрите работни ботуши на Тим и каза:
— В хола има газова камина. Можем да изсушим обувките си до нея. И докато чакаме, можем да хапнем нещо набързо.
Зад прозорците пролетното утро беше пристигнало с мека сивота и гневните порои се бяха укротили в ситен дъждец.
Линда се върна и отбеляза:
— Изглеждаш по-щастлив, отколкото би могло да се очаква.
Глава 38
С високото си чело, бухнали бели вежди, яка челюст и обветрена кожа човекът, който търсеше Синтия, приличаше на морски капитан от по-суровите времена, същински морски вълк, който беше подгонил бял кит, беше го убил, беше му стопил маста и я беше докарал във варели на пристанището.
Той спря пред прага на кухнята, погледна намръщено към Крейт, който седеше на масата, и попита:
— Ти кой си?
— Ръдиард Киплинг. Вие трябва да сте Малкълм.
— Ръдиард Киплинг е умрял писател.
— Да. Кръстен съм на него. Не харесвам произведенията му, с изключение на едно-две стихотворения.
Подозрението сплете двете бухнали вежди в една.
— Какво правиш тук?
— Бет и Джеймс ме поканиха. Ние всички сме големи приятели с Джуди и Франки.
— Джуди и Франки са в Париж.
— И аз щях да отида с тях, но се наложи да се откажа. Закусил ли си, Малкълм?
— Къде е Синтия?
— Ние с нея решихме да захвърлим на боклука всякаква умереност по отношение на въглехидратите. Гощаваме се с горещ шоколад и намазан с масло препечен хляб с канела. Жена ви е прекрасна компания.
Крейт искаше да примами стареца да влезе в кухнята. Глокът лежеше на стола, където Синтия не беше го видяла. Малкълм също не можеше да го види от мястото, където беше застанал. Ако Крейт се пресегнеше за оръжието обаче, Малкълм, който вече хранеше подозрения, можеше да отстъпи и със сигурност щеше да драсне, когато видеше пистолета да се показва.
Малкълм хвърли намръщен поглед към чинията и чашата на Синтия и попита:
— А къде е тя?
Крейт посочи затворената врата на банята в отговор.