Обляна в аленото зарево, алуминиевата замрежена врата също грееше като мед. Зад нея вътрешната врата беше отворена и откриваше гледка към кухня, наситена с аромата на канела и силно кафе.
Зад масата седеше Мишел Руни. Тя вдигна поглед да посрещне Тим.
— Много тиха стъпка имаш — не те чух, а те усетих.
— Май те разбирам — отвърна той, като затвори зад себе си замрежената врата.
— Нощта сякаш се стаи около теб, както става, когато човек върви из джунглата.
— Не срещнах крокодили по пътя — пошегува се Тим, но изведнъж го жегна мисълта за оня тип, на когото бе дал десетте хиляди долара.
Той седна срещу нея зад масата със светлосиня пластмасова облицовка и се загледа в рисунката, над която тя работеше. От неговата страна рисунката бе обърната наопаки.
От грамофона автомат в бара на долния етаж долиташе, макар и приглушен, разкошният глас на Мартина Макбрайд.
Когато Тим се увери, че рисунката представлява панорама от силуетите на дървета, той попита:
— За какво рисуваш това?
— За настолна лампа. Бронзов статив и цветно стъкло.
— Някой ден ще станеш велика, Мишел.
— Веднага бих спряла, ако мислех, че това може да се случи.
Той спря поглед на лявата й ръка, която лежеше с дланта нагоре върху шкафа до хладилника.
— Искаш ли кафе? — посочи тя каната близо до котлона. — Току-що го направих.
— О, черно като че ли си го изстискала от сепия!
— Кой нормален човек иска да спи?
Тим си наля чаша и се върна на масата.
Столът му приличаше на част от кукленски комплект. Под миниатюрната Мишел същият стол изглеждаше голям. Въпреки това Тим се чувстваше детето, което си играе на кукленско гости.
Причината за това не бяха столовете, а Мишел. Без да подозира, понякога тя го караше да се чувства неловко като малко момче.
Тя плъзна деликатно молива с дясната си ръка, като придържаше блока за рисуване с остатъка от лявата.
— Кексът за кафето — кимна тя към фурната — се очаква да пристигне след десет минути.
— Мирише много вкусно, но трябва да си вървя.
— Не се прави, че имаш личен живот.
Над масата прелетя малка сянка. Тим вдигна очи. Една жълта пеперуда изпърха покрай посребрените копитца на подскочилите бронзови газели в малкия абажур до Мишел.
— Вмъкна се тук през деня — каза тя. — Държах вратата отворена, опитвах се да я накарам да излезе, но тя си се чувства у дома.
— Че как инак би могла да се чувства?
Клонче от дърво прошумоля и изникна под върха на молива върху хартията.
— Как успя да се изкатериш по стълбите с този товар?
— Какъв товар?
— Този, дето те е смачкал.
Масата се синееше като лазурно небе, а сянката витаеше зад него като изящна загадка.
— Няма да идвам насам известно време — каза той.
— Как така, колко време?
— Няколко седмици или месец.
— Не разбирам.
— Имам една работа за оправяне.
Пеперудата намери къде да кацне и затвори крила.
Подобно на мигащ мрак, родил се в отражение на пламъка от свещ, сянката изчезна с бързината на огънчето на секнат фитил.
— Една работа — повтори тя. Моливът й замря върху хартията.
Когато престана да изучава масата и вдигна глава към Мишел, той срещна вторачения й поглед. Очите й бяха също тъй сини и убедителни.
— Ако дойде някой и започне да ме описва и пита за името ми, кажи, че не се сещаш за такъв човек.
— Кой мислиш, че ще дойде?
— Някой. Който и да е. Нека Лиам да му каже: „Бабаитът на крайния стол? Не бях го виждал преди. Стори ми се нафукан. Не ми хареса.“
— Лиам знае ли за какво става въпрос?
Тим сви рамене. Не беше казал на Лиам нищо повече от това, което смяташе да каже на Мишел.
— Не знае. Женска история, това е.
— Този, дето ще дойде в бара, защо ще се качи и тук?
— Може и да не се качи. Но може и да иска да провери всичко. Пък и ти може да се случиш в бара, когато той дойде.
Лявото й око, изкуственото, сляпото око, се забиваше в него по-надълбоко от дясното, сякаш имаше някаква свръхестествена сила.
— Не е женска история — възрази тя.
— Истината ти казвам, повярвай.
— Не е както ти се мъчиш да го изкараш. Мирише на беда.
— Не е беда. Просто не е за приказка.