— И макар да не е толкова лесно да се проследи местоположението на мобилен телефон, както на стационарен, съвсем не е невъзможно — вметна Линда.
Тим я погледна изпитателно. Тя му върна погледа и обясни:
— Проучвах въпроса за една от книгите си.
— Трябва да си вземеш предплатен мобилен телефон — посъветва Пит, — за да имаш номер, който те не знаят. После ми се обади на друг номер, който те не знаят.
— А ти ще ми изпратиш този номер по телепатия ли? — пошегува се Тим.
— Сега ще опитаме нещо. Спомняш ли си кой си загуби девствеността, когато беше облечен като Шрек?
— Приятелят, който сега има пет деца.
— Точно така.
— Нямам му номера.
— Обади му се в службата. Ще намериш номера в указателя. Кажи им името си и поискай да те свържат. Ще бъда там след час.
Тим затвори и изключи телефона.
— Кой е приятелят? — попита Линда.
— Братовчед на Пит, Сантяго.
— Бил е облечен като Шрек?
— За забава, където всички са били костюмирани като герои от анимационни филми. Аз не ходих на нея.
— А тя в какъв костюм е била?
— На зайкинята Джесика от филма „Кой натопи заека Роджър“. Името й е Мина. Той се ожени за нея. Децата са много сладки и зелени на цвят.
Линда избута стола си назад от масата и каза:
— Трябва да изчезнем час по-скоро оттук.
Тим извади дрехите си от сушилнята и ги изглади, а Линда разтреби и изми чиниите от закуската. Подгизналите им от дъжда обувки не бяха напълно изсъхнали, но можеха да се носят.
В двойния гараж се намираше четиригодишната „Хонда Акорд“ на Тереса. Една от приятелките ги беше закарала и трите на летището.
Линда беше намерила ключовете в едно от чекмеджетата, но ги подаде на Тим.
— Ако пак ще има лудешко каране като снощи — рече тя, — по-добре ти да си зад волана.
Макар че му беше тясно на краката, хондата му харесваше. Не биеше на очи и нямаше предавател за следене чрез спътник.
Докато вратата на гаража се вдигаше, Тим имаше чувството, че убиецът с жадните очи ги чака на алеята с автоматичния си пистолет.
Стръкове от слънчева светлина се промушиха през разкъсаната покривка на рошавото небе и освободиха гледката от потискащия мрак на бурята.
— Къде можем да намерим предплатен мобилен телефон по това време? — попита тя.
Карайки на изток към магистралата, Тим отговори:
— Магазините на складовете отварят рано. Аз имам членска карта за един от тях, която получих чрез профсъюза. Само че не нося много пари в брой.
Линда извади дебел плик от чантата си.
— Тук има пет хиляди на стотачки.
— Изпуснал съм момента, когато си ограбила банка.
— Имам и скрити златни монети вкъщи. Снощи като събирах багажа, парите в брой ми се видяха по-полезни.
— Не се доверяваш на банките?
— Имам пари в банката. Но понякога се случва да не можеш да си изтеглиш парите достатъчно бързо. Това са пари за всеки пожарен случай.
— Какъв пожар очакваш?
— Всякакъв.
— Краят на света или нещо такова?
— Снощи започна пожар, нали?
— Започна — съгласи се той.
— Няма да допусна да се почувствам безпомощна отново — заяви тя сурово.
— Може да сме натясно, но не сме безпомощни — увери я той.
— Нямах предвид сега — отвърна тя и прибра парите в чантата.
— Искаш да кажеш безпомощна както в миналото… когато ти се е случило това с Моли и други неща.
— Да.
— Искаш ли да ми разкажеш за другите неща?
— Не.
— Но нали ми разказа за Моли.
— Достатъчно се измъчих с този разказ.
Тим подкара нагоре по стръмно отклонение към магистралата. Сутрешното движение беше много интензивно, но не задръстено и потокът от превозни средства фучеше бясно през пейзаж, който агентите за продажба на имоти биха нарекли „още един ден в рая“.
— В крайна сметка — поде Тим — всички сме безпомощни, ако трябва да погледнем истината в очите.
— Аз обичам да гледам истината в очите. Но да го вземат дяволите, не ми е дошло времето още.
Те млъкнаха и повече не отвориха уста чак до изхода от магистралата, който щеше да ги заведе до магазина на склада.
Мълчанието не ги караше да се чувстват неудобно. Тим предполагаше, че независимо от това докъде и за колко време щяха да стигнат заедно, те бяха стигнали до състояние, в което мълчанието при каквито и да било обстоятелства не би им подействало напрягащо.