— Господи! — прошепна тя, едва ли не със страхопочитание. — Как се казва майка ти?
— Господи! Казва се Мери.
— Мери — повтори тя, сякаш никога не бе чувала това име, сякаш то галеше ухото и сладнеше на езика. — Тя трябва да е наистина чудесна.
— По-чудесна не би могла да бъде.
— Как се казва баща ти?
— Уолтър.
— Уолтър Кариър?
— Естествено.
— И той ли има грамадна глава като твоята?
— Не помня да е била по-малка.
— Уолтър и Мери — каза тя. — О, Господи!
Той я погледна озадачено.
— За какво се смееш?
— Мислех те за чужда територия.
— Каква чужда територия?
— Твоя собствена, толкова екзотична, с толкова неща, които трябва да се открият и да се разберат. Но ти не си чужда територия.
— Не съм ли?
— Ти си цял свят.
— Това нова шега за голямата ми глава ли е?
— Имаш ли братя и сестри?
Напускайки автоцентъра, Тим отговори:
— Нямам сестри. Имам брат на име Зак. Той е с пет години по-голям от мен и има нормална глава.
— Уолтър, Мери, Зак и Тим — произнесе тя с явно удоволствие. — Уолтър, Мери, Зак и Тим.
— Не знам дали би трябвало да има някакво значение, но тъй като изведнъж всичко взе да има значеше, трябва да добавя, че Зак е женен за Лора и те имат дъщеричка Наоми.
Очите на Линда блеснаха като през сълзи, но тя съвсем нямаше вид на жена, която е на път да се разплаче, а точно обратното.
Той усети, че може би приближава към ръба на пропаст с въпроса си, но все пак го зададе:
— Кажи ми за твоите майка и баща.
Новият телефон иззвъня. Тя се обади и каза: „Да“ в отговор на някакъв въпрос и после пак: „Да“ и после: „Благодаря.“
Телефонът беше активиран.
Глава 42
От съдържанието на бюрото в кабинета към спалнята на Тереса Мендес Крейт научи много неща, които не харесваше, за нея. Нейните представи за ценности бяха напълно погрешни.
Най-важният факт, свързан с тази тридесет и две годишна овдовяла медицинска сестра, Крейт откри от записките й в календарното тефтерче, което тя не бе взела със себе си: понастоящем тя се намираше на екскурзия в Ню Йорк с жени на име Глория Нгуйен и Джоун Апълуайт.
Беше тръгнала в неделя. Сега беше вторник и тя трябваше да се върне в неделята, която идеше.
От вътрешната страна на вратата на шкафа под мивката висеше кърпа за чинии. Тя беше мокра.
По пода под душа и в двете бани — на горния и долния етаж — имаше капки вода и циментът между плочките беше потъмнял от влага.
Газовата камина в хола явно беше палена по-рано през деня. Тухлите, ограждащи огнището, все още бяха леко затоплени.
В двойния гараж нямаше коли. Вдовицата Мендес може да беше отишла с кола до летището, за да хване самолета за Ню Йорк. Но ако притежаваше и втора кола, Кариър и жената я бяха взели.
Той изпрати съобщение на групата по поддръжката с искане за информация за коли, регистрирани на името на Мендес.
Скоро след това, докато задоволяваше любопитството си относно съдържанието на хладилната камера на вдовицата, той получи закодиран отговор, че Мендес притежава само една „Хонда Акорд“.
Те знаеха регистрационния номер, но това не беше от особена полза на човек, работещ извън системата на закона. Крейт не можеше да вдигне на крак полицията по всички пътни точки.
За момента той беше загубил дирята на плячката си. Това не го тревожеше особено. Те можеха да намерят само временно укритие. Светът принадлежеше на Крейт. Той беше висш владетел, а те — обикновени роби. Щеше да ги намери в най-скоро време.
Понеже не беше спал вече шестнадесет часа, той реши, че това може да е пръстът на съдбата, която му даваше шанс да се освежи преди решителната схватка.
Сложи зелен чай в чайник и го заля с вряла вода. В малкото килерче намери пакет обикновени бисквити и си сервира шест от тях в чиния.
Нависоко в един от шкафовете откри разкошен малък декоративен термос, син на цвят с черно-бяла шевица около гърлото и дъното. Когато чаят се запари достатъчно, той го наля в термоса.
Заслужената почивка, която се бе надявал да намери в къщата на Бетани и Джим, го очакваше тук, в по-скромното жилище на вдовицата Мендес.
Занесе термоса с чая, чаша, чинията с бисквити и две книжни салфетки на горния етаж в главната спалня и ги сложи на нощното шкафче. Съблече се и внимателно постави дрехите си така, че да не се смачкат. После намери два халата в килера за дрехи. Нито един от тях не можеше да принадлежи на починалия й съпруг.